Джеф се усмихна.
— Не още, скъпа, въпреки че различни учени и философи работят по въпроса.
— Разбирам.
Той стисна зъби.
— Преминаването на хора във времето е възможно само изключително в романите на Херберт Уелс, Марк Твен и други.
— Трябва да прочета тези книги.
— Трябва — той се вгледа в нея с ново съмнение. — Мелиса, сигурна ли си, че си дошла тук от миналото столетие? Започвам да вярвам, че си друга, но тази история за пътуване през времето е доста невероятна. Сигурна ли си, че не си дошла просто от друг щат или нещо такова?
Тя се усмихна.
— Не. Кълна се, че съм дошла от друг Мемфис, щата Тенеси. Всъщност, като се върнем в къщата, ще ти покажа нещо, което ще докаже думите ми.
Той въздъхна.
— Много добре, мила. Ще се опитам да бъда търпелив.
— Благодаря ти, Джеф.
Той я гледаше с любов и почуда.
— Не мога да повярвам, че наистина си друга жена!
— Да, аз съм Мелиса, а не Миси.
Внезапно той се усмихна.
— Знаеш ли кое е най-хубавото?
— Кое?
— Никога вече няма да се притеснявам, че ще се промениш отново, че ще загубя такава прекрасна жена, каквато си ти.
При тези думи лицето й помръкна.
— Мелиса? Какво има?
Тя вдигна поглед към него. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Не съм ти разказала цялата история, Джеф. Например защо знам, че Миси е заела моето място в миналото.
Той кимна.
— О, да. Моля те, продължи.
— Виждала съм лицето на Миси в малахитовия овал.
— Виждала си лицето и? — възкликна той.
— Да! — извика тя нещастно. — Тя живее моя живот, докато аз живея нейния.
— Искаш да кажеш, че двете действия на драмата текат едновременно, но с дистанция от сто и четиридесет години?
— Да. Точно казано.
— Това е невъзможно!
— О, наистина е така! — изведнъж Мелиса избухна в сълзи. — Разбираш ли, Миси не иска да бъде Мелиса. Всъщност никога не съм виждала по-нещастна жена. Чувствам, че единственото честно нещо е да се опитам… по някакъв начин… да разменим отново местата си.
— Не! — извика Джеф и я притисна силно към себе си, изпълнен с мъка. — Няма да ти позволя да направиш това. Не знам точно как дойде при мен, Мелиса, но знам, че ти ме върна към живота отново. Сега, когато те намерих, не искам да те загубя!
— Джеф — тихо каза тя. — Може би нямаме право на избор?
— Отказвам да повярвам в това! — взе лицето и в длани. — Още толкова много неща ме объркват. Не разбираш ли, че всичко това е направено с някаква цел? Може би е трябвало всички ние да намерим своето място във времето? Миси и аз никога не сме си подхождали. Вие с Фейбиан очевидно също не сте били един за друг.
— Разбирам това — каза Мелиса, изтръпнала от ужас. — Истина е, че намерих своя рай. Но Миси… като че ли е попаднала в ада. Изглежда, не желае да бъде с Фейбиан, както и аз не исках, но не мога да бъда щастлива за нейна сметка. Тя е нещастна, Джеф.
Джеф се изсмя горчиво и притисна Мелиса до себе си. Погледът му беше огорчен.
— Миси винаги ще намери за какво да бъде нещастна.
Глава 24
Докато Джеф откарваше Мелиса до дома й, главата му щеше да се пръсне от мисли. Малко беше да се каже, че разказът й го изплаши.
Дали беше душевно болна? Дали падането в деня на сватбата беше нанесло трайни нарушения на мозъка й?
Дори да беше болна, той не искаше да се разделя с нея. По-ясно от всеки друг път сега осъзна, че Миси никога не го беше вълнувала, никога не я беше обичал, докато не беше се появила неговата чудесна Мелиса, беше живял без истински да възприема света. Действително ли бе станало това, което тя казваше?
Джеф беше прекалено земен и обикновен, за да приеме такова невероятно нещо като пътуване във времето. Но когато Мелиса заяви пред него, че е била разменена с истинската му годеница, той не устоя. От друга страна, разказът на Мелиса го накара да се замисли. Как би могъл да обясни драстичната промяна у нея: внезапната благост, нежност и спокойствие; малките несъответствия във външността, дребните бръчици бяха изчезнали, сините й очи бяха станали по-дълбоки, устните — по-плътни. Въпреки всичко, ако тази жена не беше Миси, тя толкова много приличаше на нея — сякаш бяха близначки.
Беше много объркан, но едно нещо знаеше със сигурност — не би могъл да понесе да я загуби. Ако тя говореше истината и двете с Миси бяха разменили местата си във времето, тогава, точно както каза тя, би следвало да има вероятност отново да бъдат разменени. Срещу тази възможност се бунтуваше цялата му същност!
Вече на алеята пред къщата, тя колебливо се обърна към него.
— Би ли ме почакал зад къщата? Трябва да взема нещо… да ти покажа нещо… Предпочитам никои да не ни види.