— Разбира се, мила — каза той.
Чувстваше се объркан и заинтригуван.
След няколко минути Мелиса се върна при него във вътрешния двор, подаде му овехтяла фотография и каза простичко:
— Ето. Това съм аз.
Джеф гледаше наелектризиран древната снимка на Мелиса. Беше облечена в сватбената си рокля.
— Велики боже! Ти си права. Това си ти. Но как е възможно? Тази снимка е толкова стара и избледняла. Изглежда, е правена наистина през деветнадесети век.
— Така е — потвърди Мелиса. — Обърни я и прочети какво е написано отзад.
Той пребледня. На гърба на снимката някои беше отбелязал с красив почерк „Мелиса Монтгомъри, 29 февруари 1852 година.“
— О, боже! — възкликна той.
— Сега вярваш ли ми? — попита тя.
— Как бих могъл да не ти вярвам? — с изумление той продължи: — Знаеш ли, сега, като се замисля… спомням си, че Миси ми е споменавала за тази фотография. По нея планираше да ушие сватбената си рокля. Дори спомена за приликата между вас, но не ми я е показвала. Я гледай, двете сте като близначки.
— Знам — каза Мелиса.
— Значи вие двете сте си разменили местата във времето?
Тя кимна сериозно.
— Това е просто смайващо. Двете с Миси сте насрочили сватбите си в един и същи ден, в една и съща къща, в една и съща сватбена рокля…
— В един и същи час — допълни тя.
— Само че с разлика във времето от сто и четиридесет години — довърши той.
— Точно така.
— И, както ми каза, двете сте паднали по стълбите едновременно…
— Точно така.
— И ти смяташ, че тогава е станала размяната?
— Да. Мисля, че трябва да го е направил малахитовият овал.
Той се намръщи.
— Може ли да го погледнем?
Тя прехапа устни, после кимна.
— Докато бях в къщата, забелязах, че майка и татко са излезли. Предполагам, че ще бъде безопасно за нас да говорим вътре.
Джеф стисна ръката й и я попита нежно:
— Не искаш те да узнаят всичко това, нали?
Тя тръсна енергично глава.
— Можеш ли да ме обвиниш?
— Ни най-малко — каза прочувствено той. — Истината само би изплашила Хауард и Шарлот до смърт. А и не съм сигурен, че ще ти повярват.
— Но ти ми вярваш, нали? — попита тя с надежда.
— Да, мила, вярвам ти! — отговорът идеше направо от сърцето му.
В къщата Мелиса се качи по стълбите, за да остави снимката, а Джеф остана до колоната и изучаваше малахитовия овал. Приличаше му на биволско око. Беше невероятен с наситенозеления си цвят и странните концентрични окръжности. Но не забелязваше никакви образи там.
Когато Мелиса слезе, той я попита:
— Значи си виждала лицето на Миси в този камък?
— Да — тя погледна към лъскавата плочка. — Понякога кръговете започват да трепкат и да се разделят. Тогава мога да я видя. Тя е в моята къща от 1852 година и както вече ти казах, е нещастно злочеста.
— Хм — взираше се съсредоточено в камъка той. — Сега нищо не мога да видя.
— Образът невинаги се появява — обясни Мелиса. — Всъщност, виждам я много рядко, но винаги, когато около мен няма никой.
— Предполагам, че причината да я виждаш са вашите чувства. Това странно явление засяга само вас двете.
— И аз предполагам, че е така.
Той взе ръката й.
— Хайде да седнем в салона.
Със загрижени лица седнаха един до друг на дивана.
— Разкажи ми повече за живота, който си оставила назад — помоли Джеф.
— Добре. Родена съм през 1832 година — започна тя.
Той поклати глава изумен.
— Продължавай.
— Тогава Мемфис беше малък крайбрежен град — обясни тя. — Родителите ми се казват Джон и Лавиния Монтгомъри. Отгледаха ме в плантацията за памук на изток от града.
— В тази къща? — допълни той развълнуван.
— На тази земя. Всъщност, докато станах на десет години, живеехме в една стара къща. Тази беше построена през 1842 година. Точно в деня преди сватбата ми вградиха малахитовата плочка върху колоната. Направиха го в чест на изплащането на полицата за къщата.
— А, да! Очарователно хрумване. Разкажи ми как си била отгледана.
Тя се засмя.
— Детството ми беше доста сиво, сравнено с днешните представи. Почти целият ми живот премина в плантацията. Гувернантките ми дадоха елементарни познания по четене и писане. Научиха ме да шия, да плета, да рисувам — изобщо дадоха ми умения, които трябва да притежават всички дами. Най-хубаво беше, когато ни идваха роднини на гости или ние отивахме при тях — тя се усмихна, изпълнена с копнеж. — Веднъж дори пътувахме с параход до Сент Луис. Друг път ходихме до Ню Орлиънс. Повече от времето си до двадесетата година прекарвах в ходене на църква и благотворителна дейност.