— Предположих, че искаш най-доброто от моето творчество, а бързата работа е срам за майстора. Можеш ли да очакваш, че един cordon bleu12 ще смеси някой нов сос на гърба на галопиращ кон?
— Конете могат да вървят по дяволите! — той погледна часовника на пръста си. — Имаш още шест минути. Ако не можеш да направиш нещо през това време, ще трябва просто да рискуваме.
Е, добре! Естествено че предпочитах да разполагам с много време, макар че на времето, за да мога да го замествам, бях изучавал ролята на баща ми в неговата пиеса на бързите промени „Убийството на Хюи Лонг“ — петнадесет картини за седем минути — и веднъж я бях изиграл за девет секунди по-малко от него.
— Не мърдай! — троснах му се аз. — Ей сега ще съм готов — и си наложих „Бени Грей“ — безцветното момче за всичко, което всъщност извършва убийствата в „Къщата без врати“ — две бързи мазки, за да оформя в бузите си унили бръчки от носа до ъглите на устата, само намек за торбички под очите и жълтеникавия „Фактор No 5“ върху всичко друго, като това не ми отне повече от двадесет секунди — бих могъл да го направя и на сън: „Къщата“ вървя на сцената деветдесет и две изпълнения без прекъсване, докато не я записаха.
После се обърнах към Броудбент и той ахна.
— Господи! Не мога да повярвам.
Аз бях в кожата на Бени Грей и въобще не се усмихнах в отговор. Броудбент не можеше да проумее, че всъщност гримът не беше необходим. Гримът, разбира се, улеснява нещата, ала аз използвах малко от него преди всичко понеже той го очакваше от мен. Бидейки един от селяндурите, той естествено предполагаше, че гримът се състои от боя и пудра.
Броудбент не преставаше да ме зяпа.
— Слушай — прошепна, — а би ли могъл да направиш нещо такова за мен? Набързо?
Тъкмо да му каже „не“ и осъзнах, че това е интересно професионално предизвикателство. За миг се изкушавах да му заявя, че ако баща ми бе започнал да го обучава от петгодишен, може би сега щеше да става да продава сладкиши на разни обществени мероприятия, но размислих и се отказах.
— Искаш просто да си сигурен, че няма да те познаят? — попитах.
— Да, да! Можеш ли да ме наклепаш или да ми направиш фалшив нос, или нещо такова?
Поклатих глава.
— Каквото и да сторим с грима, той просто ще те направи да мязаш на дете, което се е облякло за празника на Вси светии. Ти не можеш да играеш и на тая възраст никога няма да се научиш. Няма да закачаме лицето ти.
— Ъ? Само че с този клюн, дето го имам…
— Слушай ме. Уверявам те, че каквото и да сторя с твоя величествен нос, само ще привлека вниманието към него. Ще ти свърши ли работа, ако някой познат те погледне и каже: „Я, тоя едрият ми прилича на Дак Броудбент. Не е Дак, разбира се, но малко нещо мяза на него.“ Е?
— Ъ? Май да. Стига да е сигурен, че не съм аз. Смята се, че трябва да съм на… Добре де, смята се, че в момента не трябва да съм на Земята.
— Той ще бъде съвсем сигурен, че това не си ти, понеже ще променим походката ти. Тя е най-характерното нещо у теб. Ако походката ти не е като твоята, това вероятно няма да си ти — така че ще трябва да е някой друг едрококалест, широкоплещест мъж, който мъничко прилича на теб.
— Е добре, покажи ми как да вървя.
— Не, ти никога няма да се научиш. Ще те принудя да вървиш така, както аз искам.
— Как?
— Ще пъхнем една шепа камъчета или нещо такова в носа на ботите ти. Това ще те накара да вървиш на пети и да държиш тялото си изправено. Ще ти бъде невъзможно да се промъкваш с това котешко космонавтско присвиване. Ммм… И ще ти лепна малко лента на лопатките, за да ти напомня да си държиш раменете назад. Това ще свърши работа.
— Мислиш, че няма да ме познаят само защото ще вървя по различен начин?
— Определено. Твоят познат няма да разбере откъде е сигурен, че това не си ти, но самият факт, че убеждението му ще е подсъзнателно и неанализирано, ще го постави вън от съмнение. Е, ще ти преправя малко лицето — колкото да се чувстваш по-уверено — но това не е необходимо.
Влязохме обратно във всекидневната на апартамента. Аз, разбира се, все още продължавах да съм Бени Грей; вляза ли веднъж в някоя роля, трябва да направя съзнателно усилие, за да стана пак самият аз. Дюбоа оживено говореше; погледна, видя ме и ченето му увисна. Бързо се измъкна от звукоизолираното местенце и попита:
— Кой е този? И къде е онова актьорче?
След първия поглед, който ми хвърли, той отмести очи и не си даде труда да ме погледне отново — Бени Грей, знаеш, е един толкоз уморен, незначителен малък човек, че няма смисъл да му обръщаш внимание.
— Кое актьорче? — отвърнах с равния, безцветен глас на Бени. Това пак насочи погледа му върху ми. Дюбоа се втренчи в мен, понечи да зяпне встрани, а сетне очите му се стрелнаха обратно и се впиха в дрехите ми. Броудбент избухна в гръмогласен смях и го потупа по рамото.