Oubliette-то13 беше скрито в един панел в банята току зад бидето; ако не го бяха белязали с обичайния радиационен трилистник, нямаше да е лесно да го открием. След като натикахме вътре парчетата от Рррингриил (аз съумях да събера достатъчно кураж, за да помогна), Дак се зае с по-мръсната работа по нарязването и изцеждането на труповете на хората, като използваше жезъла и, разбира се, работеше във ваната.
Удивително колко много кръв има в един човек. Оставихме водата да тече през цялото време и въпреки това беше гадна работа. Когато обаче трябваше да се заеме с останките на бедния малък Джок, Дак просто не бе в състояние. Очите му се напълниха със сълзи, и той нищо не виждаше, така че го избутах с лакът настрани, преди да нареже собствените си пръсти, и оставих Бени Грей да поеме работата.
Когато привърших и вече нямаше нищо, което да показва, че в апартамента някога е имало още двама мъже и едно чудовище, внимателно измих с вода ваната и се изправих. Дак стоеше на вратата и изглеждаше спокоен както винаги.
— Уверих се, че подът е в прилично състояние — обяви той. — Предполагам, че един криминолог, който има нужното оборудване, би могъл да реконструира нещата, но ние разчитаме, че никой няма и да заподозре. Така че хайде да се омитаме. Ще трябва някакси да наваксаме двадесет минути. Давай!
Изобщо не ми беше до това да питам къде или защо.
— Добре. Дай да ти оправим ботите.
Той поклати глава.
— Това ще ме забави. Сега точно скоростта е по-важна от туй да не ни познаят.
— Аз съм ти в ръцете — последвах го до вратата; той спря и рече:
— Наоколо може да има и други. Ако наистина са тук, стреляй пръв. Нищо друго не можеш да направиш — в ръката си Дак държеше жезъла на живота, а отгоре му бе метнал плаща си.
— Марсианци ли?
— Или хора. Или и едните, и другите.
— Дак? Рррингриил да не беше от ония четиримата в бара на „Маняна“?
— Естествено. Защо мислиш отидох в хамбара на Робинсън, за да те измъкна оттам тук? Те или са те проследили, както направихме ние, или са проследили мен. Не го ли позна?
— О, небеса, не! Тия чудовища всичките ми се виждат еднакви.
— А те пък казват, че всички ние сме еднакви. Четиримата бяха Рррингриил, неговият слят брат Ррринглат и още двамина от неговото гнездо, но от различни родове. Сега млъквай. Видиш ли марсианец, стреляй. У теб ли е другият пистолет?
— Ъ-ъ, да. Слушай, Дак, не знам за какво е всичко туй, но докато тия зверове са против теб, аз съм с теб. Презирам марсианците.
Той изглеждаше потресен.
— Ти не знаеш какво говориш. Ние не се бием с марсианците; тия четиримата са ренегати.
— А?
— Има сума ти добри марсианци — почти всички. По дяволите, в много отношения дори Рррингриил не беше лош — толкова хубави партии шах съм изиграл с него.
— Какво? В такъв случай аз…
— Трай. Много си загазил, за да се измъкнеш. Хайде, бързо марш — право към скоростния асансьор. Аз ще прикривам тила ни.
Млъкнах. Прекалено яко бях загазил — по туй две мнения нямаше.
Стигнахме подземния етаж и веднага тръгнахме към вакуумния експрес. Една двуместна капсула тъкмо се опразваше; Дак ме набута вътре тъй бързо, че не можах да видя кога набра контролната комбинация. Не бях особено изненадан, когато натискът върху гръдния ми кош спадна и видях един надпис да мига: КОСМОДРУМ ДЖЕФЕРСЪН — Всички да слизат.
Хич не ме интересуваше на коя спирка сме, стига да е колкото се може по-далеч от хотел „Айзенхауер“. Няколкото минути, през които бяхме наблъскани във вакуумната капсула, ми бяха напълно достатъчни да измисля план — бегъл, несигурен и подлежащ на промяна без уведомление, както винаги гласи дребният шрифт, но все пак план. Той можеше да се изложи с две думи: Загуби се!
Сутринта бих намерил плана за много труден за изпълнение: в нашата цивилизация човек без никакви пари е безпомощен като бебе. Само че със сто жетона в джоба бих могъл да стигна много далеч. Не чувствах никаква обвързаност с Дак Броудбент. По свои собствени съображения — не по мои! — той едва не бе направил да ме убият, сетне ме бе принудил да прикрия едно престъпление и ме превърна в беглец от правосъдието. Ние обаче поне временно се бяхме изплъзнали от полицията и сега, ако успеех да се отърва от Броудбент, бих могъл да забравя всичко, да го тикна под миндера като лош сън. Изглеждаше съвсем неправдоподобно да мога да бъда свързан с аферата, даже и тя да бъдеше открита — за щастие един джентълмен винаги носи ръкавици, а аз бях свалял моите само за да си сложа грима и после по време на това кошмарно почистване.
13
Oubliette (фр.) — тайна тъмница в средновековен замък, чийто единствен отвор е на тавана. В случая явно става дума за устройство, което унищожава отпадъците без остатък. — Бел. прев.