— Ще хванеш пневмония — отбеляза Уесли и се изправи. — Толкова ужасни скръндзи ли са шефовете в полицията, че не ви купят поне шапки?
— Мамка му — каза Марино. — Смяташ се за късметлия, че ти сипват бензин в проклетата кола и те обзавеждат с пистолет. Идиотите на улица „Спринг“ са по-добре от нас.
На улица „Спринг“ се намираше щатският затвор. Вярно беше, че всяка година се харчеха повече пари за престъпниците, отколкото за полицаите, които ги държаха далеч от улиците. Марино обичаше да се оплаква заради този факт.
— Виждам, че местните ченгета са те довлекли тук от Куантико. Щастливият ти ден — каза Марино.
— Съобщиха ми какво са намерили. Попитах дали вече са ви извикали.
— Да бе. Е, най-после свършиха и това.
— Мога да ги разбера. Моръл ми каза, че никога не е попълвал формуляр на ВИКАП. Може би няма да е лошо да му помогнеш.
Марино се загледа в труповете. Мускулите на челюстта му потръпваха.
— Трябва да вкараме това в компютъра — продължи Уесли под звуците на дъжда, който плющеше по земята.
Спрях да се вслушвам в разговора им, нагласих един от чаршафите до останките от жената и я обърнах по гръб. Тя беше в добър вид, ставите и връзките все още незасегнати. В климат като вирджинския обикновено е нужна поне година трупът да се превърне изцяло в скелет или разбъркани кости. Мускулните тъкани, връзки и хрущяли са здрави. Тя беше дребничка. Припомних си снимката на чудесната млада гимнастичка, позираща на гредата. Забелязах, че дрехата й е нещо като пуловер или фланела, а джинсите — грижливо закопчани. Разгънах и другия чаршаф и извърших същата процедура с приятеля й. Да обръщаш разложени тела е все едно да обръщаш камъни. Никога не знаеш какво ще намериш отдолу, освен дето винаги можеш да разчиташ на насекомите. Настръхнах, когато изпод телата изпълзяха няколко паяка и изчезнаха под листата.
Смених позата си в безплоден опит да застана по-удобно и осъзнах, че Уесли и Марино си бяха тръгнали. Коленичих самотно в дъжда и започнах да опипвам листата и почвата, търсейки нокти, дребни кости и зъби. Забелязах, че от едната мандибула4 липсваха няколко зъба. Вероятно бяха някъде около телата. След двайсетина минути открих един зъб, малко прозрачно копче — сигурно от мъжка риза, и два фаса. На всяко от местопрестъпленията бяха намерени фасове, макар да смятахме, че никоя от жертвите не е пушила. Но по-странното бе, че на нито един от фасовете нямаше марка или име на производителя.
Моръл се върна и аз веднага му обърнах внимание на това.
— Никога не съм бил на място, където да няма фасове — отговори той.
Зачудих се на колко ли местопрестъпления е бил. Предполагах, не много.
— Изглежда, като че ли част от цигарената хартия е била обелена или краят на цигарата близо до филтъра откъснат — обясних аз, но когато не получих никакъв отговор, се зарових отново в калта.
Стъмваше се, когато най-после се отправихме обратно към колите си — мрачна група полицаи, които здраво държаха носилките с яркооранжевите чували за трупове. Достигнахме тесния черен път в момента, когато от север задуха силен вятър и дъждът започна да замръзва.
Тъмносиньото ми комби бе оборудвано като катафалка. Специални ключалки, монтирани на пода, държаха носилките на място, за да не се плъзгат напред-назад по време на транспортирането. Седнах зад волана и закопчах колана си. Марино се настани до мен. Моръл затръшна задната врата, а фотографите и операторите ни запечатаха на филм. Един от журналистите, който не желаеше да се предаде, потропа на прозореца ми и аз заключих вратите.
— Господ да ни е на помощ. Силно се надявам, че няма да бъда повикан на още един от тези случаи — възкликна Марино и включи отоплението.
Заобиколих няколко дупки на пътя.
— Ама че лешояди. — Той гледаше в страничното огледало към репортерите, бързащи към колите си. — Някой тъп задник сигурно е съобщил нещо по радиото. Вероятно Моръл. Малоумният му кретен. Ако беше в моето поделение, щях да го пратя обратно на улицата да регулира движението или на гише информация в участъка.
— Спомняш ли си как трябва да излезем на И-64 оттук? — попитах.
— При разклонението дай наляво. Мамка му. — Той открехна прозореца и извади цигарите си. — Нищо не може да се сравни с возенето в затворена кола в компанията на разложени трупове.
След около един час отключих служебния вход на сградата на съдебните лекари и натиснах червеното копче на стената. Широката врата се отвори с шумно скърцане. Светлина проблесна по мокрия асфалт. Паркирах комбито и отворих задната врата. Плъзнахме навън носилките и ги вкарахме в моргата. Няколко от специалистите криминолози слязоха от асансьора и ни се усмихнаха, без да погледнат повторно към товара ни. Трупове върху носилки и колички бяха нещо обикновено и невпечатляващо като стените. Човек просто свикваше да заобикаля кървавите петна по пода и да не обръща внимание на неприятните миризми.