— Току-що се плъзна по повърхността на чувствата на Пат Харви. Струва ми се, тя си мисли, че някой е използвал дъщеря й, за да достигне до нея, и че Дебора не е жертва на случайно престъпление, а на подготвен удар. И не е сигурна дали и ФБР не е замесено…
— Почакай да видя дали схващам — прекъснах я. — Да не би да намекваш, че Пат Харви подозира ФБР за смъртта на дъщеря си и Фред?
— Минавало й е през ума, че са замесени.
— Искаш да кажеш, че и ти имаш подобни идеи?
— Стигнала съм дотам, че мога да повярвам във всичко.
— Мили боже — измърморих под носа си.
— Знам колко откачено звучи. Но и да няма нищо друго, смятам, че ФБР знае какво става и дори кой го прави. Затова и аз самата представлявам проблем за тях. Не искат да обикалям и да душа наоколо. Разтревожени са, че мога да преобърна някой камък и да видя какво всъщност ще изпълзи изпод него.
— Ако е така — напомних й, — то тогава „Поуст“ би трябвало да ти предложи повишение, а не да смени рубриката ти. Никога не съм оставала с впечатлението, че „Поуст“ може лесно да бъде сплашен.
— Аз не съм Боб Удуърд5 — отговори тя горчиво. — Не съм тук много отдавна, а полицейската рубрика е скапана история — обикновено хващат за нея новобранците. Ако директорът на ФБР или някой от Белия дом иска да си поговори заплашително или дипломатично с властите от „Поуст“, аз няма да бъда поканена на срещата и вероятно няма да ми кажат какво точно става.
Сигурно беше права. Ако поведението на Аби в редакцията напомняше поне малко сегашното й, то не беше твърде вероятно някой да има голямо желание да се разправя с нея. Всъщност дори не бях особено изненадана, че са я освободили от рубриката й.
— Съжалявам, Аби — казах. — Вероятно мога да разбера как политиката е важен фактор в случая на Дебора Харви, но другите? Къде е мястото на другите двойки? Първата двойка изчезна две години и половина преди Дебора и Фред.
— Кей — каза Аби свирепо. — Не знам отговорите. Но съм готова да се закълна в Бога, че нещо се покрива. Нещо, което ФБР и правителството държат обществото никога да не научи. Запомни думите ми — дори ако тези убийства спрат, случаите никога няма да бъдат разрешени, доколкото това зависи от ФБР. Срещу такова нещо съм изправена. А и ти също. — Аби допи питието си и добави: — Може и да не е толкова ужасно, ако убийствата спрат. Но проблемът е — кога ще спрат? И могло ли е да бъдат спрени досега?
— Защо ми казваш всичко това? — запитах безцеремонно.
— Говорим за невинни тийнейджъри, намерени мъртви. Няма нужда да споменавам очевидното — имам ти доверие. И може би се нуждая от приятел.
— Ще продължиш ли с книгата?
— Да. Просто се надявам, че ще мога да напиша и последната глава.
— Моля те, внимавай, Аби.
— Повярвай ми — отговори тя. — Знам.
Когато напуснахме бара, навън бе тъмно и студено. Чувствах се разтревожена и затормозена, докато лавирахме по претъпканите тротоари, а и по обратния път към Ричмънд не се почувствах по-добре. Исках да говоря с Пат Харви, но не смеех. Исках да поговоря и с Уесли, но знаех, че няма да ми довери тайните си, ако има такива. Никога досега не бях усещала подобна несигурност по отношение на приятелството ни.
Прибрах се у дома и веднага се обадих на Марино.
— Къде по-точно в Южна Каролина живее Хилда Озимек? — попитах.
— Защо? Какво научи в Смитсъновия институт?
— Просто ми отговори, моля те.
— Някакво мизерно подобие на градче, наречено Шест мили.
— Благодаря ти.
— Хей! Имаш ли нещо против да ми кажеш какво стана във Вашингтон, преди да затвориш?
— Не тази вечер, Марино. Ако не успея утре да се свържа с теб, потърси ме.
7.
В шест без петнайсет сутринта летището в Ричмънд наподобяваше пустиня. Ресторантите бяха затворени, пред заключените сувенирни магазинчета бяха натрупани вестници. Чистач търкаляше бавно кошче за боклук. Приличаше на сомнамбул, който събира фасове и хартии от дъвки.
Открих Марино в терминала на „Юнайтед Еър“. Дремеше със затворени очи и подпряна на сгънатия си шлифер глава, в задушната, изкуствено осветена стая с празни столове и мокет на сини точки. За един кратък миг ми се стори, че не го познавам, и изпитах трогателно съжаление към него. Марино беше остарял.
Струва ми се, че току-що бях постъпила на новата си работа, когато се запознах с него. Намирах се в моргата и правех аутопсия, когато един едър мъж с безизразно лице влезе и се настани от другата страна на масата. Спомням си, че усетих хладния начин, по който ме оглеждаше. Изпитах неприятното чувство, че съм подложена на такава щателна дисекция от негова страна, както моя собствен пациент.