Ватанабе трепереше, пулсът му полудя.
— Ще ви дам исканата информация, Линеър-сан — прошепна с усилие той. — Никога няма си простя за стореното, но искрено искам да ви помогна!
— Никакви сделки! — отсече с категоричен тон Танака Гин.
— Няма смисъл да го тикнем в затвора, ако наистина ни сътрудничи — възрази Никълъс. — Знаете какво е да си вътре, в това състояние той едва ли ще издържи…
Ватанабе ги гледаше с опулен поглед, душеше го ужас. Единственото му желание беше час по-скоро да изплюе всичко, което знае.
В същия момент вратата се отвори и на прага застана докторът.
— Какво, за Бога, става тук? — извика той. — Нали ви казах, че…
— Изпълнявам служебните си задължения! — прикова го с леден поглед Танака Гин. — Вън оттук, ще влезете, когато ви наредя!
— Нямате право! — извика докторът. — Аз отговарям за болния!
— Само след като приключа с него! — все така ледено отвърна Танака Гин, в ръката му се появи сгънат на две лист хартия. — В противен случай ще бъда принуден да преместя пациента ви в болницата на затвора! Искате ли да го направя, докторе?
Онзи отвърна с възмутен, поне за пред сестрата поглед, после се отдръпна и затвори вратата след себе си.
Танака Гин хвърли кратък поглед към Никълъс и той се наведе над леглото:
— Успокойте се, Ватанабе-сан, всичко ще бъде наред.
— Готов съм, Линеър-сан — отвърна с тъничък гласец Ватанабе и прокурорът с мъка прикри една въздишка на облекчение. — Всичко е в главата ми, искам да го споделя с вас!
Танака Гин включи портативния си магнетофон и продиктува в микрофона деня, часа и мястото на записа. После постави апаратчето на подвижния поднос пред брадичката на болния и Ватанабе потвърди, че дава показания доброволно, без никакъв външен натиск.
— Признавате ли, че сте направили неразрешено копие на данните за „Кибер-нет“, които са собственост на „Сато интернешънъл“? — започна разпита прокурорът.
— Да.
— Давахте ли си сметка, че правата върху тези данни принадлежат на „Сато интернешънъл“?
— Да.
— Сам ли замислихте престъплението?
— Не. Поиска го от мен един човек на име Нгуен Ван Трък, вицепрезидент на виетнамската компания „Минх Телеком“.
— Един момент — намеси се Никълъс. — Не бяхте ли във връзка с американец на име Корд Макнайт?
— Не, контакт осъществих с Ван Трък.
— Но дискетата предадохте на Макнайт — изтъкна Никълъс.
— Доколкото зная, той беше само посредник — поклати глава Ватанабе. — Маша в ръцете на Ван Трък… — лицето му се обля в пот, главата му безсилно се отпусна на възглавницата.
— Ето, пийнете малко вода — подаде му чашата Никълъс.
Двамата с Танака Гин безмълвно наблюдаваха как Ватанабе смуче ледената течност през сламка, със затворени очи и задоволството на малко дете.
— Разкажете ни нещо повече за този виетнамец — заповяда Танака Гин.
— Ван Трък работи за „Минх“, както вече ви казах… Но чух, че получава парите си от другаде… От един индустриалец на име Къртц.
Никълъс и прокурорът си размениха светкавични погледи.
— Родни Къртц? — пожела да уточни Никълъс.
— Да.
— Откъде знаете това? — попита Танака Гин. — Сам твърдите, че тези хора действат изключително предпазливо. Нали затова Ван Трък е прибегнал до услугите на Макнайт?
— Това е така — нетърпеливо отвърна Ватанабе. — Но Ван Трък трябваше да използва нечие тежко име, за да ме убеди… Предложи ми собствен научноизследователски институт в компанията „Стърнголд асошиейтс“. Направих съответните проучвания и открих, че „Стърнголд“ е една от десетината азиатски компании на Родни Къртц. Нима е възможно вицепрезидентът по маркетинга на някаква виетнамска телекомуникационна компания да ми предлага цял институт, ако зад него не стоят парите на Къртц?
— Трябваше веднага да дойдете при мен — поклати глава Никълъс. — Щях да ви помогна и сега нямаше да лежите тук, натъпкан с отрова от хората, които са ви наели…
Изтощен до крайност, Ватанабе затвори очи. Ръцете му силно трепереха, сестрата не отделяше разтревожен поглед от екрана на монитора.
— Наистина трябваше — едва чуто прошепна болният. — Всички в „Сато“ говорят за доброто ви отношение и изключителната прозорливост… Но за съжаление вие не бяхте тук…
Седнали в малко кафене до болницата, Никълъс и Танака Гин мълчаливо наблюдаваха уличното стълпотворение зад прозореца. По тротоарите се блъскаха хиляди хора, бързащи към дома за обичайната вечеря пред телевизора, всяка педя от асфалта беше заета от автомобили, притиснати плътно един до друг.