— Това беше бизнес, Маргарет — сви рамене Чезаре. — Видях благоприятен шанс и се възползвах от него, нищо повече…
— Глупости! — гневно тръсна глава тя и отметна кичур коса от лицето си. — Прекрасно знаеш какво означава тази компания за мен! С ей тези две ръце съм я изградила!
— Стига вече — разпери ръце той. — Това е само една компания, за Бога!
— Тя беше въздух за мен, глупако! — стисна юмруци Маргарет. — Тя ми даваше самочувствие, тя ме направи това, което съм. Единственото нещо на света, с което се гордеех, като изключим дъщеря ми… — Махна с ръка и горчиво добави: — Всъщност защо трябва да ти обяснявам подобни неща? И след милион години пак няма да ги разбереш!
Но Чезаре я разбираше, при това много добре. На практика я уважаваше далеч повече, отколкото онзи нещастник Тони Д. Така и не можа да разбере какво толкова е видял у него Доминик. Докато тази жена беше от друго тесто. Смело се изправи насреща му, не се поколеба да стреля срещу наемните убийци, без колебание потърси помощ от полицията и ако не беше намесата на Пол Киарамонте, положително би се измъкнала… А после издържа и на психологическия тормоз.
Но сега, свита на кълбо върху мекия диван, тя вече беше в ръцете му. Достатъчно бе да вкара тук момичето и да го заплаши с физическа разправа. Куражът на Маргарет ще рухне като картонена кула…
Време е да повика Пол и да го накара да доведе момичето. Все още превит на две от жестокия ритник в слабините, Чезаре се наведе над интеркома. Натисна бутона три пъти, но Пол не се обади. Това го накара да се свърже с охраната. Заповяда им да разберат какво става.
Измина цяла вечност, преди да се разнесе жуженето на апарата. Чезаре нетърпеливо натисна копчето за връзка с ръкохватката на револвера:
— Да?
— Няма ги — уведоми го спокоен металически глас.
— Какво искаш да кажеш, по дяволите?
— Претърсихме навсякъде — отвърна гласът, равнодушен като робот. — Къщата, имението, всичко… Киарамонте и момичето са изчезнали.
— Как е възможно това, да те вземат мътните?!
— Не зная, шефе. Те просто…
Чезаре насочи револвера в апарата, нададе гневен вик и натисна спусъка.
— Той ще убие мама!
Пол Киарамонте погледна в умните и бистри очи насреща си, въздъхна и отвърна с цялата искреност, на която беше способен:
— Не, няма да го направи!
— Глупости! — поклати глава Франси и отправи потъмнял от тревога поглед към полуголите туристи, които изпълваха тротоарите на булевард Саут бийч.
— Не са глупости — отвърна Пол. — Нима не разбираш, че ти си единственото му средство за натиск? Майка ти е готова на всичко за теб, включително и на предателство… И Гадняра го знае… — Размаха ръце и разтревожено подвикна: — Хей, я се махни от прозореца! Там си като мишена! — Изчака я да се подчини, после поклати глава. — Както ти казах, без теб…
— Без мен тя става излишна за него! — прекъсна го Франси и пристъпи навътре в хотелската стая. Обзавеждането беше в стил „арт деко“, ярките тонове на тапетите дразнеха очите. — Не трябваше да бягаме без нея!
— Възползвахме се от шанса и това е всичко! — отвърна Пол. — Така става в живота…
— Човек не бяга от хората, които обича — поклати глава Франси. — При никакви обстоятелства!
— Това можеш да го кажеш на баща ми — горчиво се усмихна Пол. — Той избяга от мен и мама в момента, в който стана напечено…
— Значи това е причината да се отнасяш гадно към фамилията Абриола, въпреки че са те имали за свой син?
Той натика ръце в джобовете на панталона си и замълча.
— Нима не разбираш? — меко промълви Франси и изви глава да го погледне. — Без мен мама няма да каже на Чезаре абсолютно нищо. Той ще се вбеси и животът й няма да струва пукната пара!
Пол безгласно я прокле, погледът му стана мрачен.
— Май подценяваш шансовете й, а? — изръмжа той.
— Може би — кимна тя. — Ами ако грешиш? Чезаре изобщо не е от класата й…
Той тъкмо си помисли, че това заключение има всички шансове да излезе вярно, когато следващите й думи го накараха да подскочи:
— Трябва да се върнем там!
— Какво?! Не те чух добре! Нима каза „трябва да се върнем там“?!
— Точно така — кимна Франси. — Трябва да се върнем и да освободим мама.
Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си.
— Ти луда ли си?! Никого няма да освободим, най-много да получим по един куршум между очите!
— Няма — тръсна глава тя. — Чезаре ме иска жива.
— Как не, разбира се, че те иска жива… — извърна очи към тавана Пол. — Ние пък искаме да си далеч от него, нали? Можеш да си представиш какво ще стане, ако се върнем… — разпери ръце, сякаш искаше да се оплаче някому от хлапашкото й поведение.