— Ето я властта!
Вдигнал сърцето на Микио Оками пред ужасеното лице на Никълъс, Майк Леонфорте хищно впи зъби в него. Приличаше на касапин, оплискан с кръв от главата до краката. Кръвта на Микио Оками. Никълъс не смееше да погледне към насечения труп, който се поклащаше в другия край на стаята. Това беше всичко, което остана от великия Кайшо, оябун на всички оябуни на Якудза. Леш, мърша… Безмилостно транжирана от касапския нож…
Майк дъвчеше бавно и замислено, с дълбока наслада. Времето на приказките отмина и Никълъс отлично го знаеше. Дойде времето на действията. Запознат отблизо с шаманските поверия, той си даваше сметка за течащия в момента ритуал. Онзи, който изяжда органите на врага си, придобива свръхестествена сила. Колкото по-могъщ е бил този враг, толкова по-голяма е силата…
Но има и друго: поглъщайки жизненоважните органи на врага си, победителят го лишава от възможността за прераждане…
Майк довърши сърцето, пристъпи към трупа и замахна с ножа. Върна се при Никълъс с тъмночервена, плъзгава маса в ръце. Това беше черният дроб на Оками. Притисна го към гърдите на пленника и започна да пее. Протяжен, смразяващ кръвта псалм на виетнамски диалект:
— Ти си болен… Смъртно болен… Заразен си от еврейския вирус… Той е като левкемия, унищожава кръвта ти, превръща те в низше същество… Бих могъл да те спася, ако това ми достави удоволствие… — разсмя се, в очите му блесна налудничава светкавица, от устата й брадичката му капеше кръв.
Миг на напрегната тишина, после припяването продължи, тялото му унесено се поклащаше. Рязко отлепи дроба от гърдите на Никълъс и лакомо го захапа. Но не сдъвка парчетата, а ги задържа в устата си. Наведе глава към лицето на Никълъс, опря вонящите си устни в неговите, езикът му започна да тика кървавите късове между зъбите му.
— Яж, яж!
Никълъс стискаше устни.
Майк се усмихна, после рязко стовари юмрука си в слънчевия му сплит. Въздухът напусна дробовете на Никълъс с остро свистене, устата му неволно се отвори. Майк моментално се възползва от това, притисна окървавените си устни в нея и я напълни с кървавите късчета.
Никълъс затвори уста, тялото му се разтърси от могъщи спазми. Но Майк не му позволяваше да повърне, притиснал устните му с длан.
— Гълтай, Ники, момчето ми! — прошепна в ухото му той. — Гълтай, иначе Оками ще те задави и ще умреш!
Никълъс конвулсивно се подчини.
— Така вече е по-добре — кимна Майк. — Далеч по-добре… — Дояде дроба, разкъсвайки го направо със зъби. Налудничавият блясък в очите му стана още по-силен. — Още не съм свършил с теб — заканително изръмжа той.
— Предстои последното действие на пиесата! — Докосна тялото на Никълъс нежно, почти с обич. — Сега си почивай… Защото през следващите няколко часа ще ти трябват много сили…
— Сделка? — изръмжа Уейд Форест, без да поглежда към Кроукър: — Каква сделка?
Стояха в средата на моравата, Форест приемаше рапортите на своите подчинени. Новините не бяха добри: Чезаре Леонфорте го нямаше никъде, никой не знаеше как е успял да се измъкне. Това вбеси едрия мъж, ругатните му накараха дори ветераните да се изчервят.
Кроукър се добра до този факт преди командосите, но го запази за себе си с върховно усилие на волята.
Причината беше проста: Веспър също беше изчезнала.
Отлично знаеше къде е тя, къде е и Гадняра… Или, по-точно, къде ще бъдат двамата след около един час: на борда на катер CGM 1176 от Бреговата охрана. Тази информация беше последен шанс за спасението на Маргарет и той изведнъж усети, че в главата му се появяват простичките думи на отдавна забравените молитви, с които се приспиваше като дете…
Наоколо цареше онзи невъобразим хаос, който може да създаде единствено правителството на Съединените щати, обявило извънредно положение или война… Въоръжени до зъби командоси с почернени лица и защитни комбинезони щъкаха насам-натам, крещяха заповеди, разменяха си информация. Стрелците на Леонфорте вече бяха отведени, строени един зад друг с високо вдигнати ръце. Радиостанцията на хеликоптера внасяше своя дял в суматохата с чести, неприятно стържещи залпове електростатично пропукване. Но Форест очевидно се чувстваше отлично в тази лудница. Изправен като диригент на пулт, той крещеше своите заповеди и следеше за незабавното им изпълнение. Кроукър ясно долавяше вълните на задоволството, които се излъчваха от едрото му, стегнато тяло. КАКВА ПРЕЛЕСТ, сякаш казваха те. ВОЙНАТА ЗАПОЧНА ОТНОВО!
Но, както във всяка война, и тук нещата се развиваха двупосочно. Главнокомандващият на врага беше успял да се измъкне, въпреки безупречно проведената операция.