— Умен беше — съгласи се тя. — Толкова умен, че дори ти не успя да го поставиш под контрол… — Гърбът я заболя от неудобната поза, скулата й кървеше от острия ръб на сандъка с крадените оръжия на ДАРПА.
— Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните?! Аз никога не…
— Напротив — отвърна Веспър. — Винаги си искал да покажеш на стареца какво е пропуснал, като е избягал от семейството си… Винаги си искал да му натриеш носа със собствените си успехи!
— Глупости! — тръсна глава Чезаре. — За какво ми е притрябвало подобно нещо? — Дулото на револвера болезнено помръдна в ухото й.
— За да му докажеш, че си по-добър и по-умен от него.
— Никога не съм се състезавал с татко!
— И това не е вярно — рече задъхано Веспър. — Състезавал си се, при това по най-лошия възможен начин. Защото си отровен от омраза, Чезаре. Защото си искал да го накажеш за бягството от семейството…
— Той не е имал друг избор! — извика Чезаре. — Поел е своите задължения, искал е да бъде максимално полезен за семейството си!
— Това са глупости и ти прекрасно го знаеш — продължи обработката Веспър. — Той беше амбициозен, бих казала — прекалено амбициозен, за да го е грижа за семейството… Едва след като се е оженил и е създал деца, той си е дал сметка, че това е било грешка. Никога ли е искал да бъде любящ съпруг и баща. Никога не е искал стабилност, тъй като авантюрата и постоянната промяна са били в кръвта му. Искал е власт и пари, искал е да живее пълноценно!
— Не, това не е вярно! — извика Чезаре и най-сетне отдръпна револвера от ухото й. — Знаеш, че не е вярно!
Веспър бавно се изправи, погледна го и веднага забеляза промяната. Беше успяла да отклони гнева му от себе си, обект на този гняв отново беше станала собствената му личност…
— Не греша, Чезаре — тихо, но ясно промълви тя. — Баща ти дълго време мърсуваше из Токио. През 1947 година е споделял леглото на Фейт Голдони, след нея идва ред на много други… Особено след като излиза от болницата… Жените дефилират през спалнята му в безкраен поток… Дълга поредица от „фусти“, както обичаше да ги нарича Джони…
Стиснал зъби и блед като платно, Чезаре потръпна от конфронтацията с онзи ужасен факт, който се беше опитвал да потиска в продължение на години. Оказа се, че в крайна сметка Джаки излезе права и той наистина е като баща си! Но нима не искаше именно това? И да, и не… Беше превърнал в идол един баща, когото не познаваше. Измисляше какви ли не истории за него — дълги, сложни, преплетени… С единствената цел да се предпази. Да не намрази човека, който ги беше зарязал… Както го беше намразила Джаки.
Безкраен поток от жени… Дълга поредица от „фусти“…
Господи! Джон и Чезаре Леонфорте си приличат като близнаци!
Веспър усещаше приближаването на емоционалния срив. Далечни светкавици на хоризонта, заплашителен тътен… Но бурята можеше да връхлети всеки миг и да удави света.
— Лъжеш!
В дрезгавия шепот нямаше убеждение, по очите му личеше, че вярва на всяка нейна дума. Разумът го беше напуснал, вече действаше по интуиция. Беше успяла да го обезоръжи. Гръмотевичният гняв най-сетне освободи онази част от съзнанието му, която беше потискала интуицията му в продължение на години.
— Ти си прекалено млада, за да знаеш всичко това!
— Зная го лично от него, Чезаре — пристъп крачка напред Веспър. — Той обичаше да се хвали със завоеванията си, особено пред мен — една жена. Това му доставяше допълнително удоволствие, приятен гъдел в слабините…
Чезаре втренчено я гледаше, но очите му минаваха някак през нея… Насочени към отдавна отминали събития, станали в друго време и на друго място…
Веспър направи нова крачка напред, гласът й прозвуча спокойно и равно, напълно лишен от емоции:
— Само едно нещо зная със сигурност за баща ти: не му пукаше от нищо, не обичаше никого… Сякаш не беше човек!
— Не беше човек?! — дрезгаво повтори Чезаре и леко се олюля.
— Беше неспособен да изпитва обич — прошепна в ухото му тя. — Не можеше нито да я дава, нито да я получава… Обичта за него беше нещо безкрайно чуждо — като дишането под вода…
Той неволно отстъпи крачка назад, но тя безмилостно го последва. Пръстът й обвинително се насочи в гърдите му:
— И ти си като него, Чезаре!
— Не!
— О, да! — настъпваше към него тя с пламнали очи и развята от вятъра руса грива. Приличаше на безмилостна Богиня на отмъщението. — Ти нямаш Бог, нямаш чувство за вярност, нямаш нищо! Разголен изцяло, ти си точно това, което беше баща ти — мъжкар, обладан от маниакално его! Гледам те, но не виждам нищо! Празно пространство, бездънна пропаст!