Пред очите му изплува системата, през която капеше „Бан Том“, зад нея се поклащаше свободната верига с трети комплект прозрачни маркучи, очевидно очакваща своята жертва…
— Не се обиждай, човече — обади се загрижено Кава. — Но в момента имаш вид на човек, който става единствено за леглото…
Още не съм свършил с теб.
Наркотичната мъгла не успя да му попречи и Никълъс разбра къде е отишъл Майк, Изправи се, зави му се свят, изпита чувството, че се намира в асансьор със скъсано въже, който стремително пропада в шахтата си. Кава скочи и го подхвана през кръста.
— Ето, нали ти казах?
— Кава-сан — бавно вдигна глава Никълъс. — Човекът, който направи всичко това, все още е на свобода… Страхувам се, че ще убива отново…
— По онзи ужасен начин? — попита Кава.
Снежнобялата коса приличаше на ореол около главата му, Никълъс неволно изпита чувството, че е спасен от митичен японски демон.
— Да.
Кава видимо потръпна.
— Ще ми трябва помощ — добави Никълъс.
Върху лицето на рокера се появи крива усмивка.
— Хей, тази нощ се превърна в незабравимо преживяване — подхвърли той. — Защо пък да не стигнем докрай?
Коей беше задрямала. Никога не беше в състояние да спи дълбоко, когато Никълъс е навън, въпреки че той беше убеден в обратното. Отвори очи, обърна се по гръб и насочи поглед към токийската нощ зад прозореца, която хвърляше странни отблясъци по тавана. Направи опит да преброи светлите точки и да определи формата им. Затвори очи, после клепачите й отново се вдигнаха. Наближаваше пет часът сутринта, а Никълъс още го нямаше. Не беше особено разтревожена, тъй като напоследък той често се губеше по цяла нощ. Особено след кризата с „Кибер-нет“.
Седна в леглото и едва сега забеляза, че беше забравила да дръпне пердето. Вероятно именно по тази причина не можеше да заспи. Стана и пристъпи към прозореца. Високата кула на небостъргача Найгай беше съвсем близо, изпита чувството, че може да я докосне с ръка. Стоманената конструкция приличаше на огромна паяжина. В главата й се появи спомен за Метаболистичното движение през 70-те години, чиито привърженици настояваха за нова урбанистична политика с всичките й странни последици. Неволно се запита как ли би се чувствала, ако живее в подобна капсула, после поклати глава и реши, че е по-добре да не знае…
Въздъхна, сънят окончателно отлетя от очите й. Небето просветля, днес може би слънцето все пак ще успее да пробие дебелите пластове на промишления смог. Облече къса памучна блузка „юката“, пристегна коланчето и тръгна към стълбите. В същия миг до ушите й долетя някакъв звук.
— Никълъс?
Отговори й тишина.
Изправена на площадката, Коей сложи ръка върху перилата и напрегна взор към тъмнината на долния етаж. Как прозвуча онзи звук, запита се тя. Като почукване върху метал или като шумолене на дрехи? Може би завесите са се раздвижили от утринния ветрец… Не успя да даде отговор на тези въпроси, просто не помнеше.
Започна да се спуска надолу, бавно и внимателно. Имаше чувството, че потъва в океанските дълбини. Тук всички пердета бяха спуснати… Не помнеше дали тя е сторила това, преди да си легне… Подобни неща се вършеха механично, бяха част от ежедневието и затова трудно се запомняха…
Стигна долния край на стълбите и се закова на място. Гледаше в непрогледния мрак толкова напрегнато, че очите я заболяха. В апартамента имаше чужд човек! Усети присъствието му толкова ясно, че чак гърдите й се свиха.
Звукът отново се появи, този път беше съвсем ясно, че шумолят дрехи.
— Коей…
Тя потръпна и понечи да запали една от настолните лампи.
— Не прави това, моля те.
Нещо в този глас я накара да отдръпне ръката си от електрическия ключ.
— По-добре да останем на тъмно.
Гласът принадлежеше на жена, чист и ясен. Въпреки мекия, любезен тембър, това беше глас на жена, която е свикнала да й се подчиняват.
— Казвам се Мери-Роуз, но Майкъл Леонфорте ме познава под името Джаки…
Коей ахна, краката й започнаха да омекват. Протегнатата й ръка напипа тапицерията на близкия стол, тялото й безсилно се отпусна в него.
— Джаки, неговата сестра?!
Тялото й потръпваше на ръба на стола, приличаше на птичка, която всеки момент ще отлети.
— Да.
— Но той мисли, че си мъртва… — едва успя да прошушне тя. — Че си умряла отдавна, преди много години…
— Умря друга жена — отвърна Мери-Роуз, а Коей бавно различи светлото петно, което би трябвало да бъде лицето й. — А мен Бог ме избра за свой представител… Станах игуменка и върховен ръководител на ордена на Дона ди Пиаве…