Думите, които каза на Никълъс, излязоха чиста истина: както и да се опитва, човек не може да избяга от корените си…
Стигна до първата капсула, сви се на топка и успешно се приземи на металната решетка между дебелите носещи колони. Откачи се от алпинисткото седло, намести живия товар на рамото си и започна да се спуска по желязната стълба.
Намираше се на осемдесетия етаж, вятърът весело подсвирваше между сложната мрежа на металната конструкция, сред която се извиваха дебелите ПВЦ-тръби на огромната сграда, скрили в себе си всичко, което й дава живот: асансьорни шахти, отопление и климатична инсталация, водопровод и канализация, електрически и телефонни кабели, телевизионни антени… Сякаш гледаше кръвоносната система на гигантски организъм, странно наподобяващ човешкия… Над главата му плеснаха криле, тялото му се сви на пружина. Заблуденото врабче успя да се измъкне от лабиринта и радостно литна към небето. Вдигна ръка и избърса потта от челото си. Тялото му се намести удобно, слухът му се напрегна до крайност…
Никълъс взе от банята една дебела кърпа, преметна я над здравото найлоново въже, което се точеше от рамката на прозореца до небостъргача насреща, хвана двата края и започна да се спуска. Весели слънчеви зайчета пробягаха по свитото му тяло.
С това примитивно приспособление той не можеше да контролира скоростта на спускането, тялото му беше безпомощно пред инерцията. Измина около една трета от разстоянието, когато в носа го удари миризмата на изгорял плат. Вдигна глава и видя, че от средата на хавлията излита плътна струя дим. Триенето в найлоновото въже беше прекалено силно, положението му ставаше сериозно…
Първите пламъчета изскочиха някъде около средата на разстоянието. Скоростта на спускането беше достатъчно висока, за да ги изгаси, но той знаеше, че това е временно.
Измина още няколко метра и хавлията отново се подпали. Остро пропукване му съобщи, че материята започва да се къса. До върха на кулата оставаше приблизително една четвърт от цялото разстояние. Под краката му зееше бездънна пропаст, покривите на околните сгради бяха на стотина метра по-ниско, набучени с антени и сателитни чинии. Падането от подобна височина без съмнение щеше да бъде фатално.
Миризмата на изгоряло стана нетърпима, тялото му се разлюля, вкопчено в бързо разпадащия се плат. Един поглед напред беше достатъчен, за да разбере, че няма да успее. Усети окончателното прокъсване на плата броени секунди по-рано, стегна мускули и се залюля. Краката и тазът му се стрелнаха нагоре, глезените му се сплетоха около въжето. Триенето беше толкова силно, че чорапите и обувките му се прокъсаха почти веднага. Но основната тежест на тялото му вече не беше върху пламналата хавлия и това му даде три-четири допълнителни секунди, които имаха цената на злато.
Горната част на небостъргача стремително нарастваше, вече се виждаха и най-малките подробности на решетъчната й структура. Гледката беше колкото странна, толкова и красива. Сякаш някой беше пренесъл тук, сред гъмжилото на огромния град, една от тайнствените пирамиди на маите… Летеше към нея с огромна скорост, трябваха му само няколко секунди…
Не ги получи. Пламъците проядоха средата на кърпата и двете й части увиснаха в ръцете му. Тялото му рязко се люшна надолу, цялата му тежест се прехвърли на глезените, вкопчени отчаяно в найлоновото въже. Продължи да се спуска с огромна скорост, мускулите на краката му бързо започнаха да се схващат. Болката в прогорената му кожа стана нетърпима.
Приготви се за скок, просто защото друг изход нямаше. Точно в този миг тялото му профуча под разхлабената от Майк метална закопчалка, въжето се освободи. Вкопчил се в него с цялата сила на мускулите си, Никълъс се разлюля като страховито махало. Прехвърли тежестта си на ръцете и хладнокръвно изчака люлеенето да го приближи максимално до металната конструкция на небостъргача. Разтвори крака и направи опит да скочи на една от площадките. Не улучи, рамото му болезнено се блъсна в следващата. За сметка на това обаче успя да се вкопчи с две ръце в третата, последна на този ред…