Когато разтреби масата, беше малко след осем часа. Ами сега, как да оползотвори времето си до настъпването на нощта? Веднага обаче проблемът му беше разрешен от Фацио, който почука на вратата.
— Добър вечер, комисарю. Идвам да ви докладвам. Как се чувствате?
— Благодаря, много по-добре. Настанявай се. Какво направи с Баузан?
Фацио се намести по-добре на стола, извади от джоба си едно листче и започна да го чете.
— Анджело5, син на Анджело Баузан и Анджела Креспи, роден на…
— По тия земи всичките са ангели — прекъсна го комисарят. — А сега избирай! Или върни това листче в джоба си, или ще те наритам.
Фацио потисна своя комплекс „граждански регистър“, както го наричаше комисарят, прибра с достойнство хартиеното листче в джоба си и каза:
— Комисарю, след вашето телефонно обаждане веднага отидох в къщата, която обитава този Анджело Баузан. Жилището, което отстои на няколкостотин метра оттук, принадлежи на зет му Маурицио Ротондо. Баузан няма разрешително за носене на оръжие. За да го накарам да ми предаде пистолета си, нямате представа какво трябваше да понеса. Между другото, получих в главата и един удар с метла, който ми нанесе съпругата му. Метлата на госпожа Баузан е неконвенционално оръжие, пък и старицата има една сила… На вас ви е ясно за какво става дума.
— Защо не искаше да ти даде револвера си?
— Защото според него трябвало да го върне на приятеля си, който му го бил дал назаем. Този негов приятел се казва Роберто Паузин. Предадох личните му данни на дирекцията на полицията в Тревизо. Стареца отведох в затвора. Сега за него ще се погрижат следователите.
— Някаква информация за трупа?
— Този, който намерихте ли?
— А кой друг?
— Вижте, комисарю, докато бяхте тук, във Вигата и околностите са били намерени още двама мъртви.
— Мен ме интересува този, който аз намерих.
— Никакви сведения, комисарю. Със сигурност се касае за човек, който не е гражданин на страна от Европейския съюз, който се е удавил, докато е пътувал по море. Всъщност по това време доктор Паскуано вече би трябвало да е направил аутопсията.
Телефонът звънна; да беше искал да стане нарочно, нямаше да се получи така навреме.
— Ти отговори — каза Монталбано.
Фацио протегна ръката си и вдигна слушалката.
— Домът на комисар Монталбано. Кой съм аз ли? Инспектор Фацио. Ааа, вие ли сте? Извинете ме, но не ви познах по гласа. Веднага ще ви го дам.
Подаде слушалката на комисаря.
— Доктор Паскуано се обажда.
Паскуано?! Кога ли изобщо се беше случвало доктор Паскуано да го потърси по телефона? Изглежда, работата беше дебела.
3.
— Ало? Монталбано съм. Кажете, докторе.
— Ще ми обясните ли нещо?
— На вашите заповеди.
— Как при всички други случаи, когато любезно правехте така, че да се сдобия с някой труп, ми скъсвахте нервите, за да получите веднага резултатите от аутопсията, този път изобщо не ви пука на жилетката?
— Вижте, случи се така, че…
— Ще ви кажа аз какво се е случило. Повярвали сте, че мъртвецът, на когото сте се натъкнали и когото сте извадили, е някой клет емигрант, жертва на корабокрушение, един от онези стотици удавници, плуващи из Сицилианския проток, по които в наши дни, стъпвайки върху тях, може да се стигне пеша до Тунис. И с това си измихте ръцете. Така или иначе, един повече, един по-малко, какво значение има?
— Докторе, ако имате желание да давате изблик на настроенията си, като си го изкарате на мен, защото ви е криво, направете го. Но знаете много добре, че не е така. Освен това тази сутрин…
— Ах, да! Тази сутрин бяхте ангажиран да показвате мъжките си атрибути за конкурса „Мистър Комисар“. Видях ви по „Телевигата“. Казват ми, че сте имали онова нещо, уф, как се казваше, ааа, многобройна аудитория. Поздравления и още по-големи успехи!