— Мина ли ти настинката?
— Да.
— Напълно?
Би трябвало да разбере, че Ливия му подготвя клопка, но беше твърде нервен и мислеше за други неща.
— Напълно.
— Значи, Ингрид добре те е излекувала. Кажи ми какво направи? Сложила те е в леглото, нали? Завила те е добре? А приспивни песнички пя ли ти?
Беше го изловила като глупак! Единственото нещо, което му оставаше, беше да я контраатакува.
— Слушай, Ливия, наистина имах тежък ден. Много съм уморен и нямам никакво желание да…
— Наистина ли си много уморен?
— Да.
— Защо не се обадиш на Ингрид, за да те поободри?
С Ливия щеше да загуби всички агресивни войни. Може би защитната война щеше да се развие по-добре.
— Защо не дойдеш ти?
Започна с намерението от устата му да излезе само една тактическа реплика, но в действителност я произнесе с такава искреност, че Ливия остана като гръмната:
— Сериозно ли говориш?
— Разбира се. Какъв ден е днес, вторник ли? Хубаво, утре отивай на работа и си пусни няколко дни отпуск. След това хвани самолета и идвай.
— Така де, така…
— Никакво „така“.
— Салво, ако зависеше само от мен… Имаме много работа в службата. Въпреки това ще се опитам.
— Между другото, искам да ти разкажа за нещо, което ми се случи тази вечер.
— Разкажи ми го сега, хайде.
— Не, искам да те гледам в очите, докато говоря.
Останаха на телефона около половин час. А биха искали да могат да останат и повече.
Заради разговора обаче беше изпуснал информационната емисия по „Свободна мрежа“.
Въпреки това пусна телевизора, нагласявайки канала на „Телевигата“.
Първото нещо, което съобщиха, бе, че докато сто и петдесетте емигранти получавали съдействие да слязат от корабите във Вигата, се беше случила трагедията в Скролити, в източната част на острова. Там времето било лошо и пълната с емигранти лодка се ударила в скалите. До този момент били намерени телата на петнайсет от тях.
— Но бройката на жертвите предстои да се увеличава — каза журналистът, използвайки някакво заучено изречение.
Междувременно показваха картини с телата на удавниците, чиито ръце бяха безпомощно увиснали, а главите им клюмнали назад; дечица, увити в безполезни одеяла, които не биха могли да ги стоплят в смъртта им; шокираните лица на спасителите, хаотичните препускания към линейките; коленичилият свещеник, който се молеше. Разтърсващи кадри.
„Да, но разтърсващи за кого?“ — запита се наум комисарят.
Благодарение на непрекъснато сменящите се толкова различни и толкова сходни картини всички бавно започваха да свикват с тях. Някои ги гледаха и казваха: „горкичките“, но после продължаваха да си ядат спагетите с миди.
На фона на тези картини се появи свитото личице на Пипо Рагонезе.
— В случаи като тези — каза хронистът, принцът на телевизионната мрежа — е абсолютно необходимо да се прибегне до хладнокръвния разум, без да се оставиш да бъдеш победен от инстинкта на чувствата. Нужно е да се поразсъждава върху един елементарен факт: християнската ни цивилизация не може да бъде изопачена до основи от неконтролируемите орди на отчаяните клетници и престъпници, които всекидневно слизат по нашите брегове. Тези субекти представляват истинска опасност за нас, за Италия, за целия западен свят. Законът Коци-Пини6, наскоро окончателно приет от нашите управници, независимо от критиките на опозицията, е единственият истински бастион пред нашествието. Но нека чуем мнението по този въпрос и на един просветен политик, почитаемия депутат Ченцо Фалпала.
Фалпала беше от онези хора с вечно сериозно изражение, с което се опитваха да предупредят, че никой на света не може да ги взима на подбив.
— Ще направя само кратко изявление. Законът Коци-Пини доказва, че действа превъзходно, и ако емигрантите умират, е точно защото законът осигурява начини за преследването на каналджиите, които в случай на затруднение нямат скрупули да бутнат в морето отчаяните хора, за да не рискуват да бъдат арестувани. Освен това бих искал да кажа, че…
Монталбано изведнъж се изправи и смени канала, по-скоро обезсърчен, отколкото ядосан от тази самонадеяна глупост. Заблуждаваха се, че ще спрат едно епохално преселение с полицейските си мерки и постановленията си. Тогава си спомни, че веднъж в едно тосканско селище беше видял изкривените панти на вратата на църквата, които от някакъв много силен натиск се бяха обърнали на обратно. Беше попитал за тях някакъв местен човек. А той му разказа, че по време на войната нацистите затворили жителите на селото вътре в храма, заключили вратата и започнали да хвърлят гранати отгоре. Тогава от отчаяние хората напънали вратата така, че да се отвори в обратната посока, и мнозина от тях успели да избягат.
6
Имената са измислени от автора, който насочва към политиците Умберто Боси и Джанфранко Фини, които предлагат нов закон за емиграцията, приет през 2002 г. от италианския Сенат. — Б.пр.