Заинати се, опитвайки се да си припомни картините, да ги фокусира по-добре. Но нищо не се получаваше. Падна духом. Това беше ясен знак за остаряването му, защото преди време щеше със сигурност да е в състояние да открие къде е грешката и кой е фалшивият детайл в общата картина.
Беше по-добре да престане да мисли.
5.
Веднага щом влезе в кабинета си, повика Фацио.
— Има ли нещо ново?
Фацио направи учудено изражение.
— Комисарю, времето беше твърде кратко. Все още съм заседнал при онова приятелче. Разбира се, проверих заявленията за изчезналите лица както тук, така и в Монтелуза…
— Ааа… Много добре! — каза иронично комисарят.
— Комисарю, защо ме вземате на подбив?
— Ти да не си мислиш, че онзи мъртвец, плувайки в ранни зори, се е връщал към вкъщи?
— Не, господине, но не можех да пренебрегна ситуацията и да не се огледам и тук. След това разпитах този-онзи, но ми се струва, че никой не го познава.
— Взе ли идентификационния му картон?
— Да, господине. Възраст: около четирийсетте, височина: един и седемдесет и четири, с тъмна кожа и кафяви очи. Здраво телосложение. Особени белези: стар белег на левия крак, малко под коляното. Вероятно е накуцвал. Това е всичко.
— Не е кой знае какво.
— Така е. Затова направих още нещо.
— Какво си направил?
— Хм, с оглед на това, че не се понасяте с господин Аркуа, отидох в криминологията и поисках от един приятел да ми направи услуга.
— Тоест?
— Да ми направи фотопортрет на предполагаемото лице, което мъртвият е имал приживе. Още тази вечер би трябвало да ми го даде.
— Виж, дори и да умирам, пак няма да поискам услуга от Аркуа.
— Не се притеснявайте, комисарю, ще си остане между мен и приятеля ми.
— Какво мислиш да правиш междувременно?
— Ще се правя на търговски пътник. Сега набързо трябва да довърша няколко неща, но по-късно ще взема личната си кола и ще започна да обикалям селищата по брега — както тези на изток, така и тези на запад. Щом се появи първата новина, веднага ще ви уведомя.
Непосредствено след като Фацио излезе, вратата с всичка сила се тресна в стената. Но Монталбано дори не помръдна, със сигурност беше Катарела. А той вече беше свикнал с неговите влизания. Какво да прави? Да го застреля ли? Или да държи вратата на кабинета си винаги отворена? Единственото нещо, което му оставаше, беше да запази самообладание.
— Комисерийо, извинете ме, ръката ми се хлъзна.
— Влизай, Катаре.
Изречение, което по интонацията, с която го изричаше, отговаряше съвършено на легендарното „Влизай, кретен!“ на братя Де Реж7.
— Комисерийо, тъй като рано тази сутрин тилифонира един журналист, питайки за вас, лично и пирсонално, аз исках да ви уведомя, че ми каза, че ще се обади отново.
— Каза ли как се казва?
— Пилат Понтийски, комисерийо.
Пилат Понтийски?! Дали Катарела беше в състояние да му предаде с точност името и фамилията му!
— Катаре, когато Пилат Понтийски се обади отново, кажи му, че съм с Каяфа на спешно събрание на Синедриона.
— Каяфа ли казахте, комисерийо? Да съм сигурен, че няма да го забравя.
Но не се помръдваше от вратата.
— Катаре, какво има?
— Вчера късно вечерта, по никое време, ви видях по телевизията.
— Катаре, ама ти прекарваш свободното си време, като ме гледаш по телевизията ли?
— Не, господин комисерийо, случайно стана.
— Какво даваха, повторение на когато бях гол ли? Вижда се, че съм увеличил зрителската аудитория.
— Не, господин комисерийо, в директно предаване. Видях ви след полунощ по „Свободна мрежа“. Бяхте на кея и казвахте на двама от нашите да се върнат назад, защото сте щели вие да се погрижите за всичко. О, Богородице, колко убедително им заповядвахте, комисерийо!
— Добре, Катаре. Благодаря ти, може да тръгваш.
Катарела доста го притесняваше. Но не защото имаше съмнение за неговата нормална сексуална ориентация, а защото, ако си подадеше оставката, както беше решил, със сигурност той щеше да страда като куче, изоставено от стопанина си.
Чичо Албанезе пристигна към единайсет часа с празни ръце.
7
Дуо комици, нашумяло в Италия през трийсетте и четирийсетте години на миналия век. — Б.пр.