Мими тръгна да излиза от кабинета, но продължи да упорства:
— Не е един и същи човек.
Катарела разпери ръце и погледна комисаря, оставяйки съдбата си в неговите ръце. Или „разпни го“, или „осанна“. Имаше някаква прилика, това не можеше да се отрече. Така че си заслужаваше да се направи поне проверка. Мъжът се казваше Ернесто Ерера и се укриваше от закона вече две години. Зад гърба си имаше цял списък с престъпления — започваха от кражба с взлом и стигаха до въоръжен грабеж, всичките извършени в Козенца и околностите. За да печели време, беше по-добре да не следва процедурата.
— Катаре, отивай при господин Ауджело и го попитай дали имаме някой приятел в дирекцията на полицията в Козенца.
Катарела излезе, след малко се върна, отвори уста и каза:
— Ватиато, комисерийо. Така се казва.
Вярно, така се казваше. За трети път в много кратък период от време Катарела беше налучкал името. Може би следващото, което предстоеше, беше краят на света?
— Обади се в дирекцията на полицията в Козенца, поискай да те свържат с комисар Ватиато и ми го прехвърли.
Колегата от Козенца беше човек с гаден характер. Дори и този път го доказа.
— Какво има, Монталбано?
— Може би намерих един от вашия контингент, когото издирвате, някой си Ернесто Ерера.
— Наистина ли?! Само не ми казвай и че си го арестувал!
Защо ли се учудваше толкова? Монталбано усети, че работата намирисва.
Зае отбранителна позиция.
— Как не! Най-много да съм намерил тялото му.
— Хайде, бе! Ерера е мъртъв почти от година и е погребан в нашето гробище. Така поиска съпругата му.
Монталбано потъна в земята от срам.
— Картонът му не е бил анулиран, по дяволите!
— Ние обявихме смъртта му. Но ако след това онези от картотеката не са си свършили работата, защо се ядосваш на мен?
Затвориха телефона почти едновременно, без дори да си кажат „дочуване“. За миг беше изкушен от идеята да извика Катарела и да го накара да си плати за гафа, направен пред Ватиато. Но после размисли. Каква вина имаше този клетник Катарела? Вината си беше негова, тъй като не се остави Мими да го убеди да зареже всичко, а продължи да се инати. Миг след това една друга мисъл го порази. Преди няколко години щеше ли да е в състояние да различи онзи, който е сбъркал, и този, който е прав? Щеше ли със същото спокойствие да си признае грешката? Не беше ли това признакът за зрялост, или по-точно — за остаряване?
— Комисерийо? На тилифона е господин Лате, със с накрая. Какво да направя, да ви го прехвърля ли?
— Разбира се.
— Комисар Монталбано? Как сте? Всичко наред ли е в семейството ви?
— Не мога да се оплача. Кажете.
— Господин началникът на полицията току-що се върна от Рим и насрочи пленарно заседание за утре следобед в петнайсет часа. Ще можете ли да дойдете?
— Естествено.
— Предадох на господин началника вашата молба да ви приеме. Утре следобед след събранието ще ви изслуша.
— Благодаря ви, господи Латес.
И тази работа беше уредена. На следващия ден щеше да си подаде оставката. И сбогом на всички, а сред тях дори и на плуващия мъртвец, както го наричаше Катарела.
Вечерта разказа по телефона на Ливия за свидетелските показания, дадени от медицинската сестра. Накрая, когато комисарят мислеше, че напълно я е убедил, Ливия направи възклицание от типа на „Хм!“, с което изрази голямата си доза съмнение.
— О, свети боже! — избухна Монталбано. — Ама ти наистина си се запънала като магаре на мост! Не искаш да се предадеш дори пред очевидното!
— А ти пък се предаваш твърде лесно.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Искам да кажа, че в други времена щеше да направиш проверка за верността на тези твърдения.
Монталбано се ядоса. „Други времена!“ Да не би сега да е стар и допотопен? Като Матусал10?
— Не съм правил проверки, защото, както вече ти казах, случаят е маловажен. А пък и…
Спря се и усети как в мозъка му системата от зъбни колела заскърца заради рязкото му спиране.
— А пък и…? — притисна го Ливия.
Да се опита ли да лавира, като измисли някаква небивалица? Как не! Ливия щеше веднага да го усети. По-добре беше да й каже истината.
— А пък и утре следобед ще се видя с началника на полицията.