В Пътна полиция му обясниха къде се е случил инцидентът: на четири километра от Монтекиаро, на незаконен път, който свързваше нелегално построеното край морето село, наречено Спигонела, с друго крайморско и също така незаконно селище, наречено Триказе. Този черен път не продължаваше в права линия, а правеше дълга обиколка из полята, за да облагодетелства и другите незаконно построени къщи, обитавани от хора, които предпочитаха планински вместо морски въздух. Един полицейски инспектор прояви любезност до такава степен, че му направи доста точна скица на пътя, който комисарят трябваше да измине, за да стигне до правилното място.
Пътят не само че не беше асфалтиран, но беше повече от очевадно, че се касае за стар коларски път, чиито безбройни дупки бяха криво-ляво запушени. Как е възможно по тях да се е движила кола с висока скорост, без да е рискувала да се разпадне? Може би защото е била следвана от друг автомобил? След един завой комисарят разбра, че е пристигнал на правилното място. В основата на купчинка чакъл отдясно на пътя, до самия му край, имаше букетче полски цветя. Спря колата и слезе от нея, за да огледа по-добре. Купчинката изглеждаше деформирана, сякаш е била ударена силно с нещо. Чакълът беше изцапан с широки тъмни пръски засъхнала кръв. От това място не се виждаха къщи, имаше само изорани земеделски терени. В ниското под пътя, на около стотина метра, копаеше селянин. Монталбано се насочи към него, но меката земя затрудняваше ходенето му. Човекът, шейсетгодишен, слаб и прегърбен, дори не вдигна поглед.
— Добър ден.
— Добър ден.
— Аз съм комисар от полицията.
— Разбрах.
Как ли го бе разбрал? Но по-добре беше да не се задълбочава.
— Вие ли сложихте тези цветя върху чакъла?
— Да, господине.
— Познавахте ли това дете?
— Въобще не, господине.
— Тогава какво ви накара да поставите цветята?
— Беше човешко същество, а не животно.
— Видяхте ли как стана инцидентът?
— Видях и не видях.
— В какъв смисъл?
— Елате тук, вървете след мен.
Монталбано го последва. След десетина крачки селянинът спря.
— Тази сутрин в седем бях тук, копаех точно на това място. Изведнъж чух глас, който ми се стори отчаян. Вдигнах очи и видях детенце, което тичешком изникваше иззад завоя. Бягаше като заек и крещеше.
— Разбрахте ли какво викаше?
— Не, господине. Когато се изравни с онзи рожков11, от завоя се появи кола, която се движеше с доста висока скорост. Детето се обърна да я погледне и едва тогава се опита да излезе от пътя. Може би искаше да дойде към мен. Аз обаче го изгубих от погледа си, защото купчинката чакъл го скриваше. Колата зави към него. Не видях нищо повече. Чух само нещо като удар. След това автомобилът включи на задна скорост, качи се на пътя и изчезна зад другия завой.
Нямаше никакво основание за съмнение, но въпреки това Монталбано искаше да е още по-сигурен.
— След тази кола идваше ли друга?
— Не, господине. Беше само тя.
— И казвате, че шофьорът е завил към детето?
— Не знам дали го е направил нарочно, но че зави към него, зави.
— Успяхте ли да видите номера й?
— Как не! Погледнете и вие дали оттук е възможно да се види номерът й.
В действителност не беше възможно, защото между земеделския терен и черния път имаше голяма разлика в нивото.
— След това какво направихте?
— Затичах се към купчината с чакъла. Когато стигнах, веднага разбрах, че детенцето или е мъртво, или бере душа. Тогава все така на бегом стигнах до къщата си, която не се вижда оттук, и се обадих в Монтекиаро.
— Казахте ли на пътните полицаи това, което казахте и на мен?
— Не, господине.
— А защо?
— Защото не са ме питали.
Желязна логика: на никакъв въпрос никакъв отговор.
— Аз обаче недвусмислено ви питам: мислите ли, че са го направили нарочно?
Изглежда, селянинът беше размишлявал надълго и нашироко върху случилото се. Отговори му с въпрос:
— Не е ли възможно колата да е кривнала, без да иска, защото се е натъкнала на камък?
— Възможно е. Вие лично какво мислите?
— Не мисля, господине. Не искам и да мисля. Твърде черен е станал светът.
Последното изречение беше решаващо. Беше ясно, че селянинът си е създал точно мнение по въпроса. Детето беше блъснато нарочно. Убито по необяснима причина. Веднага след това обаче беше поискал да изличи от съзнанието си тази идея. Твърде лош беше станал светът. По-добре е да не го мислиш.
11
Вечнозелено растение от Средиземноморието с ядливи шушулки, важен източник на захар в миналото. — Б.пр.