Монталбано написа върху едно листче телефонния номер на полицейското управление и му го подаде.
— Това е служебният ми телефон във Вигата.
— И за какво ми е притрябвал?
— За нищо. Запазете го. Ако случайно дойде майката или бащата, или някой роднина на детето, попитайте ги къде живеят и ми съобщете.
— Както желаете.
— Приятен ден.
— Приятен ден.
Изкачването към пътя беше по-трудно от слизането. Започна да се задъхва. Най-накрая стигна до колата си, отвори вратата, влезе и вместо да запали двигателя, остана неподвижен с ръце върху волана, подпрял главата си върху тях, със затворени очи, за да се опита да се изолира от този свят. Също като земеделеца, който беше започнал отново да копае и щеше да продължи така, чак докато се мръкнеше. Изведнъж през главата му премина мисъл като ледено острие, което, след като разряза мозъка му, излезе от него и унищожително го прободе в средата на гърдите: изкусният и опитен комисар Салво Монталбано беше хванал за ръчичката този малчуган и като усърден помощник го беше предал на неговите палачи.
8.
Все още беше твърде рано, за да се прибере в Маринела, но въпреки това предпочете да си тръгне, без да минава преди това през управлението. Кръвта му кипеше от истинската ярост, бушуваща в душата му, и със сигурност от това беше вдигнал и температура. Щеше да е по-добре, ако намереше начин да даде изблик на този яд, но насаме, без да го излива върху колегите си, използвайки дори и най-малкия повод. Първата му жертва се оказа една ваза, която някой му беше подарил и към която веднага беше изпитал огромна неприязън. Вдигна я с двете си ръце нагоре, а после с удоволствие я тресна в земята, като придружи действието си с едно тежко изречено богохулство. След този силен удар Монталбано констатира учуден, че вазата нямаше по себе си дори минимални одрасквания.
Възможно ли беше? Наведе се, взе я, вдигна я и пак я захвърли с всички сили. Нищо. Ама това не беше всичко, защото една от плочките по пода се пукна. Трябваше ли да си строши къщата, за да счупи тази проклета ваза? Отиде до колата, отвори жабката, извади пистолета, върна се вкъщи, излезе на верандата, след като взе вазата, тръгна по плажа, стигна до брега на морето, остави я върху мокрия пясък, направи десетина крачки назад, извади оръжието, прицели се, стреля и не уцели.
— Убиец!
Гласът беше на жена. Обърна се да погледне. От терасата на една далечна виличка две фигури размахваха ръце към него.
— Убиец!
Сега гласът беше мъжки. Кои, по дяволите, бяха тези? И внезапно си спомни: семейство Баузан от Тревизо! Онези, заради които се беше изложил да го покажат гол по телевизията. Като ги прати мислено на майната им, се прицели внимателно и стреля. Този път вазата се пръсна. Върна се удовлетворен към вкъщи, придружен от все по-отдалечаващия се хор от гласове, които викаха: „Убиец! Убиец!“.
Съблече се и се напъха под душа, дори се избръсна, преоблече се така, сякаш се налагаше да отиде на важна среща. А всъщност трябваше да се срещне само със себе си и искаше да се представи добре. Отиде да седне на верандата, за да размишлява. Защото, дори и да не го беше казал на глас или наум, със сигурност беше дал тържествено обещание на онези две малки ококорени очи, които го гледаха от хладилната камера. Сети се за роман на Дюренмат12, в който един комисар пропилява целия си живот в търсене на убиеца, за да удържи на обещанието, което е дал пред родителите на убитото момиченце… Убиец, който междувременно е умрял, но комисарят не знае това. Ловът на призрака. Само че в случая с емигрантското момченце може би то беше призракът, защото не знаеше дори произхода и името му, нищо. Както впрочем не знаеше нищо и за другата жертва от първия случай, с който се занимаваше: удавения четирийсетгодишен неизвестен мъж. А освен всичко останало това не бяха и истински разследвания, защото все още не беше започнало досъдебно производство: мъж с неустановена самоличност, ако се използваше езикът на бюрокрацията, беше починал от удавяне, а детето — поредната жертва на пътен пират. Официално какво толкова имаше да се разследва? Остатъкът от нищото. Нищо, ама нищичко.
„Ето — размишляваше комисарят — това е типът разследване, който би ме заинтригувал, когато изляза в пенсия. Но ако се заема сега, означава ли, че вече ще започна да се чувствам като пенсионер?“