Дългото бягство на детенцето, започнало върху пристанищния кей във Вигата, беше приключило в околностите на Спигонела. Макар че очевидно се е опитвало да избяга далече от Спигонела, когато е било ударено от колата.
Безименният мъртвец, когото откри, докато плуваше, е бил видян в Спигонела. И твърде вероятно е да е бил убит в Спигонела. Изглежда, двата случая се движеха паралелно, но всъщност не би трябвало да е така. През главата му премина известният оксиморон, този за „паралелната конвергенция“, на един политик, убит от „Червените бригади“. Тогава точно призрачното селище Спигонела ли беше последната точка от конвергенцията? А защо не?
Откъде да започне? Да се опита да узнае имената на собствениците на вилите ли? Още на мига начинанието му се стори невъзможно. С оглед на това, че всичките тези постройки бяха абсолютно незаконни, беше безсмислено да ходи в кадастъра или в общината. Обезсърчен, се запъти да се облегне на един стълб от уличното осветление. Веднага щом го докосна с раменете си, се отмести, сякаш го беше ударил ток. Светлината, разбира се! Всички вили трябваше да са електрифицирани и следователно собствениците им бяха направили подписка за свързване! Ентусиазмът му обаче се оказа краткотраен. Веднага предположи какъв ще е отговорът на дружеството: съответните сметки за ток в Спигонела, с оглед на това, че в нея нямаше улици и номера, а пък и тя самата по документи не съществуваше, се изпращаха на постоянните адреси на собствениците. Издирването на въпросните собственици на вилите със сигурност щеше да се окаже дълга и трудоемка операция. И ако Монталбано се беше опитал да си зададе въпроса колко дълга, отговорът щеше да е с почти лирическа неопределеност.
Ами ако опиташе с телефонната компания? Хайде де! Освен че отговорът й щеше да има много допирни точки с този на енергоразпределителното дружество, как щеше да се оправи с мобилните телефони? Впрочем един от свидетелите, рибарят, не беше ли казал, че анонимният мъртвец, когато го е видял, е говорел точно по джиесема си? Нищо, накъдето и да се обърнеше, непрекъснато удряше на камък. Дойде му на ум една идея. Качи се в колата, запали двигателя и потегли. Не му беше лесно да намери пътя, два или три пъти минава все покрай една и съща вила, после най-накрая в далечината видя онова, което търсеше. Пазачът все така седеше върху камъшитения си стол с пурата в уста. Монталбано спря, слезе и се приближи към него.
— Добър ден.
— Ако на вас ви се струва добър… добър да е.
— Аз съм комисар от полицията.
— Разбрах. Минахте с другия полицай, онзи, който ми показа снимката.
Господин пазачът имаше набито око.
— Исках да ви попитам нещо.
— Питайте.
— Виждат ли се емигранти по тия места?
Пазачът го погледна недоумяващо.
— Емигранти? На това място не се виждат нито тукашни, нито чужди. Тук се забелязват, и то когато дойдат, само обитателите на вилите. Емигранти! Хм!
— Извинете, ама защо ви се струва толкова абсурдно?
— Защото оттук, господине мой, на всеки два часа преминава колата на частната охранителна фирма. А тези, ако видят дори само един емигрант, ще го изпратят в родината му с ритници в задника!
— Защо тогава въпросните охранители днес не се виждат?
— Защото днес половин ден стачкуват.
— Благодаря.
— Не, аз ви благодаря, че ми направихте компания, за да убия поне малка част от времето си.
Качи се в колата и потегли отново. Но когато се изравни с бяло-червената вила, пред която се срещна с Фацио, се върна назад. Знаеше, че няма какво друго да открие, но все не успяваше да се отдалечи от това място. Върна се и спря на ръба на пропастта. Започна да оглежда внимателно. Вилата с огромната тераса изглеждаше призрачно срещу светлината. Въпреки луксозните постройки, твърде добре поддържаните дървета, които се издигаха над оградите и цялата зеленина навсякъде, Спигонела беше пуста земя, цитирайки Елиът15. Разбира се, всички морски селища, най-вече тези, които се издържат благодарение на почиващите, изглеждат мъртви извън сезона. Но Спигонела, изглежда, беше мъртва от момента на раждането си. В началото й беше заложен краят, ако пак се перифразира Елиът16. Този път, качвайки се отново в колата, най-после се отправи към Вигата.
15
„Пустата земя“ (1922) — една от най-известните поетични творби на Томас Стърнз Елиът. — Б.пр.
16
Има се предвид стихът „В моето начало е моят край“ на стихотворението „Ийст Коукърг“ от цикъла „Четири квартета“. — В: Избрани стихове. С: Народна култура, 1993. Превод от англ. Владимир Левчев. — Б. пр.