— Ах, комисерийо! Отвън е госпожица Ингиригид, която ви чака!
Ингрид поиска от комисаря да се качи в нейната кола.
— С твоята кола никога няма успеем да стигнем, а ни чака доста път.
— Ама къде ще ме водиш?
— Ще видиш. Веднъж поне можеш да нарушиш еднообразието на рибните си гозби, нали?
Покрай бърборенето на Ингрид и при скоростта, която шведката поддържаше, на Монталбано не му се стори да са пътували много, когато колата спря пред голяма селска къща насред полето. Наистина ли беше ресторант, или Ингрид се беше объркала? Наличието на около десетина паркирани коли го окуражи. Едва влезли, шведката поздрави и всички й отвърнаха, все едно си беше у дома. Собственикът се втурна към тях.
— Салво, искаш ли да ядеш това, което аз ще ям?
Така комисарят можа да се наслади на макароните с прясна, леко подсолена извара, подправени с кози кашкавал и черен пипер. Предястие, което плачеше за вино, но искането й беше обилно задоволено. За основно хапна „пияни ребърца“, или свински ребра, накиснати във вино и доматен сос. Като дойде време да оправи сметката, комисарят пребледня: беше си забравил портфейла върху бюрото. Плати Ингрид. Когато поеха по пътя на връщане, колата от време на време правеше по някоя валсова стъпка. Пред полицейското управление Монталбано помоли Ингрид да спре, искаше да си вземе портфейла.
— Идвам с теб — каза шведката, — никога не съм виждала работното ти място.
Влязоха в кабинета му. Комисарят се приближи към бюрото, а Ингрид го последва. Монталбано взе в ръка портфейла, а шведката се загледа в снимките по него и взе едната.
— Защо държиш върху бюрото си фотографии на Нини? — попита.
12.
За миг всичко спря, дори неясният звуков фон на света изчезна. Дори мухата, която решително се беше насочила към носа на комисаря, се парализира, оставайки с разперени криле, увиснала неподвижно във въздуха. След като не получи отговор на въпроса, Ингрид повдигна очи. Монталбано изглеждаше като статуя, стоеше с наполовина напъхан в джоба портфейл, със зяпнала уста и я гледаше.
— Защо са при теб всичките тези снимки на Нини? — попита го отново шведката, вземайки в ръка и другите, които бяха върху бюрото му.
Междувременно нещо, наподобяващо бурния югозападен вятър либечо, започна да преминава с много голяма скорост през всичките гънки и гънчици от мозъка на комисаря, който не успяваше да се съвземе. Как е възможно?! Бяха търсили навсякъде, звънели по телефона в Козенца, претърсили старателно архива, разпитали всички възможни свидетели, кръстосали по суша и море Спигонела, опитвайки се да дадат име на мъртвия, а сега идва Ингрид и най-невъзмутимо започва да го нарича дори с умалителното му име?
— Lo… co… co…
Монталбано с голямо усилие се опитваше да произнесе въпроса: „Lo conosci?!“17. Но Ингрид го разбра погрешно и го прекъсна.
— Лококо, точно така — каза. — Мисля, че вече съм ти говорила за него.
Наистина беше така. Беше му разказала онази вечер, когато изпиха бутилката с уиски на верандата. Беше му намекнала, че е имала някаква история с този Лококо, но се бяха разделили, защото… защото?
— Защо се разделихте?
— Зарязах го. Имаше нещо в него, което ме караше да се чувствам неспокойна, винаги бях нащрек… не успявах да се отпусна… въпреки че не ми даваше повод за това…
— Той имаше ли претенции… особени?
— В леглото ли?
— Да.
Ингрид повдигна рамене.
— Не по-особени от тези на който и да е друг мъж.
Защо ли при тези думи усети нещо като ужилване от ревност?
— Тогава на какво се дължеше?
— Виж, Салво, беше усещане, което не успявам да ти обясня с думи…
— Какво ти е казвал, че прави?
— Бил е капитан на танкер… След това получил наследство и… на практика не правеше нищо.
— Как се запознахте?
Ингрид се засмя.
— Случайно. На една бензиностанция. Имаше опашка. Заговорихме се.
— Къде се срещахте?
— В Спигонела. Знаеш ли къде е?
— Знам.
— Извинявай, Салво, но това разпит ли е?
— Бих казал, да.
— Защо?
— Ще ти обясня по-късно.
— Ще ти бъде ли неприятно, ако продължим на някое друго място?
— Тук не ти ли харесва?