Комисарят се изправи, Социо Мелато млъкна разтревожено.
— Какво има? — каза, готов да скочи от стола и да си плюе на петите.
— Ще ми позволите ли отново да изпръхтя? — попита го твърде любезно Монталбано.
15.
— Кой е този тип? — попита Мими, поглеждайки към Социо Мелато, който се отдалечаваше по коридора.
— Един ангел — отговори му Монталбано.
— Хайде, бе! Облечен по този начин?
— Защо, според теб ангелите трябва винаги да се обличат като онези на Мелоцо да Форли19? Не си ли гледал филма на Франк Капра20, който се казваше… почакай…
— Както и да е — каза Мими, очевидно изнервен. — Искам да ти кажа, че Томазео се обади, отговорих му, че ще се заемем със случая, но той не пожела да издаде заповед за обиск на вилата, нито пък да бъде поставен под контрол телефонът на Мардзила. Следователно целият спектакъл, който организира, не ни послужи за нищо.
— Имай търпение, ще го направим и без него. Обясни ми обаче защо си в лошо настроение?
— Искаш да знаеш защо ли? — избухна Ауджело. — Защото чух телефонния разговор, който Беба проведе със заместник-прокурора Томазео, а също и въпросите, които онова прасе й задаваше. Стоях с ухо, залепено до това на Беба. Когато тя приключи с разказа какво е видяла, той започна да я разпитва: „Сама ли бяхте в колата?“. А Беба с известно затруднение: „Не, с моя приятел“. Той: „Какво правехте?“. Беба, преструвайки се на още по-затруднена: „Ех, знаете…“. А прасето: „Правехте любов ли?“. А Беба полугласно: „Да…“. Той: „Пълна програма ли?“. Тук Беба за миг се поколеба, а шопарът й обясни, че това са данни, които трябва да знае, за да си изясни по-добре ситуацията. И тогава тя повече не се спря. Дори започна да й харесва. Няма да ти казвам какви детайли успя да извади на показ! И колкото повече неща му казваше, толкова повече се наточваше онова прасе! Поиска Беба да отиде лично в прокуратурата! Искаше да разбере как се казва и как изглежда. Казано накратко, когато тя затвори телефона, ние се скарахме. Но аз си скубя косите и се питам: откъде знаеше всичките тези подробности?
— Хайде, Мими, не се прави на дете! Какво, да не си станал ревнив?
Мими го изгледа продължително.
— Да! — каза рязко и излезе.
— Изпрати ми Катарела! — извика подир него комисарят.
— На вашите заповеди, комисерийо! — каза Катарела, появявайки се на мига.
— Спомних си, май си ми казвал, че ходиш често да се виждаш с брат ти, който има къща близо до нос Русело.
— Да, господин комисерийо. В местността Лампиза.
— Добре. Обясни ми как се стига дотам.
— Комисерийо, има ли нужда да ви обяснявам? Лично ще ви придружа!
— Благодаря, не ми се сърди, но е нещо, което сам трябва да свърша. И така, ще ми обясниш ли?
— Да, господине. Трябва да хванете пътя за Монтереале и да го изминете. Продължавате около три километра и отляво ще видите табела със стрелка, на която е написано „нос Русело“.
— Завивам натам ли?
— Не, господине. Продължавате. Все така отляво ще видите друга табела със стрелка, която указва Пунта Роса.
— Хващам по този път ли?
— Не, господине. Продължавате. После идва табелата със стрелка, която сочи към Лампиза. Тогава свърнете по тази отбивка.
— Добре, благодаря.
— Комисерийо, тази табела със стрелка, която казва „Лампиза“, го казва само просто така. И дума не може да става, че се стига в Лампиза, ако човек следва само тази стрелка.
— Тогава какво трябва да направя?
— Когато се отбиете по пътя за Лампиза, продължете петстотин метра и вдясно би трябвало да се озовете пред голяма градинска врата от ковано желязо, която някога е съществувала, но сега я няма вече.
— И как бих могъл да видя градинска врата, която не съществува?
— Лесно, комисарю. Може да се отгатне, че я е имало, защото оттам започват двете редици с дъбовете. Всичко това е било собственост на барон Вела, но сега е ничия земя. Когато стигнете в самия край на алеята и се озовете пред полусрутената вила на барон Вела, завийте покрай последния дъб вляво. И след по-малко от триста метра се намира местността Лампиза.
— Този ли е единственият път, по който може да се стигне дотам?
— Зависи.
— Зависи от какво?
— Ако трябва да се отиде пеша или да се отиде с кола.
— С кола.