— Ах… вие ли сте? Защо ме преследвате? — попита учудено Мардзила.
— Аз?! — каза Монталбано, невинен като агнец. — Тук има някакво недоразумение. Исках само да спреш, но ти започна да караш като луд! Тогава си помислих, че имаш лоши намерения.
— Какво… какво искате от мен?
— Кажи ми на какъв език си говореха двамата, които закара във вилата?
— На арабски, струва ми се.
— Кой ти посочваше пътищата, по които да караш, и къде трябваше да отидеш?
— Винаги само единият от двамата.
— Стори ли ти се като човек, който вече е бил по тия места?
— Да, господине.
— Можеш ли да ми ги опишеш?
— Само единия, който ми говореше. Беше изцяло без зъби.
Значи, Джамил Зарзис, заместникът на Гафса, беше дошъл.
— Имаш ли мобилен телефон?
— Да, господине. На седалката в колата.
— Някой обажда ли ти се, или пък ти да си се обаждал на някого, след като остави онези двамата?
— Не, господине.
Монталбано се приближи към ягуара, взе джиесема и го сложи в джоба си. Мардзила дори не гъкна.
— Сега се качвай в колата и се прибирай вкъщи.
Мардзила се опита да се изправи, но не можа.
— Ще ти помогна аз — каза комисарят.
Сграбчи го за косата и с едно издърпване го изправи, а мъжът изкрещя от болка. После с жесток ритник в бъбреците го набута в ягуара. На Мардзила му трябваха цели пет минути, за да потегли, толкова силно трепереха ръцете му. Монталбано изчака червените светлинки да изчезнат, за да се върне да седне до Ингрид.
— Не знаех, че си способен на… — каза Ингрид.
— На?
— Не знам как да го кажа. На… цялата тази лошотия.
— Нито пък аз — каза Монталбано.
— Ама какво е направил?
— Направил е… инжекция на едно дете, което не я е искало — не успя да се изрази по-добре.
Ингрид го погледна в пълно недоумение.
— А ти си отмъщаваш на него заради страха от инжекции, който си изпитвал, когато си бил дете?
Психоанализа за психоанализа — Ингрид не можеше да знае, че малтретирайки Мардзила, в действителност той искаше да малтретира себе си.
— Хайде, пали мотора — каза й комисарят. — Закарай ме до Маринела. Чувствам се уморен.
16.
Просто излъга, защото никак не беше уморен, напротив, жадуваше да започне онова, което се въртеше из главата му. Но се налагаше колкото е възможно по-бързо да се освободи от Ингрид, не можеше да губи нито минута повече. Раздели се с шведката все така припряно, изказа й огромните си благодарности, разцелува я няколко пъти и й обеща, че ще се видят идната събота. Веднага щом остана сам в дома си, сякаш се преобрази в герой от немите филми, заприлича на движеща се зигзагообразно из стаите ракета в отчаяно търсене на нещо: къде ли, по дяволите, беше оставил неопреновия си костюм, който облича за последно, когато се наложи да се гмурка в морето, за да търси колата на счетоводителя Гаргано преди около две години? Обърна къщата наопаки и най-накрая го намери опакован в найлон в едно вътрешно чекмедже на гардероба. Но търсенето, от което наистина се вбеси, беше на един никога неизползван кобур за пистолет, който трябваше да е някъде из къщата. Накрая го откри в банята, вътре в шкафа за обувки, върху чифт пантофи, които никога дори не му беше минавало през главата да обуе. Изглежда, благодарение на гениалната идея на Аделина е бил прибран там. Сега къщата изглеждаше така, сякаш е била претърсена от препили с вино ландскнехти21. На другата сутрин беше по-добре да не се срещат с домашната му помощница Аделина, която щеше да е в лошо настроение, след като видеше, че трябва да подреди всичко отново.
Съблече се и надяна водолазния костюм, прекара колана през гайката на кобура и си сложи отново само дънките и якето. Застана пред огледалото и започна да се оглежда: първо го напуши смях, но после се засрами от себе си, изглеждаше маскиран и облечен като за филм. Да не би да има карнавал?
— Казвам се Бонд. Джеймс Бонд — каза на отражението си.
Успокои се, като си помисли, че в този час няма да срещне никого от своите познати. Сложи кафеварката на огъня, а когато кафето изтече, изпи три чашки една след друга. Преди да излезе, погледна часовника. Приблизително към два часа през нощта щеше отново да е в Спигонела.
Беше с толкова бистър разсъдък и така изпълнен с решителност, че от раз налучка пътя, по който беше тръгнала Ингрид, за да го закара до мястото, откъдето се виждаше фасадата на вилата. Измина последните стотина метра със загасени фарове; единственото му опасение беше да не се сгромоляса с колата си в морето. Като стигна зад бунгалото в мавритански стил, което беше точно на ръба на пропастта, спря, взе бинокъла и слезе. Започна да оглежда. През прозорците не се процеждаше светлина, вилата изглеждаше необитаема. Въпреки че вътре имаше поне трима мъже. Предпазливо, влачейки краката си по земята, както правят онези, които не виждат добре, напредваше към ръба на бездната. Като стигна, погледна надолу. Не се виждаше нищо, чуваше се само леко развълнуваното море. Помъчи се да види през бинокъла дали има движение на малкото пристанище под вилата, но едва-едва различи по-тъмните зъбери от морските скали.