— Е, разкажи ми тогава — небрежно подметна Уотли. — Какво се случи вчера?
— Имате предвид фотоапарата?
— Да, точно това имам предвид. — Шефът на регионалната канцелария на когресмена кимна с глава.
— Аз… предполагам, че го загубих — призна си уплашеният младеж.
— Фотоапарата?
Бенингтън кимна безмълвно и се взря в скута си.
— Това беше много скъп фотоапарат, Кийт. За бога, как го загуби?
— Изпуснах го — заекна младежът, после изведнъж изтърси:
— Защото те стреляха по мен. Опитаха се да ме убият!
Саймън Уотли затвори очи и бавно заклати глава.
— Кийт, какво става с теб?
— Но…
— Кийт, мога да те уверя, че никой не е стрелял по теб… и разбира се, никой не се е опитвал да те убие.
— Но…
Уотли вдигна ръка в предупредителен жест.
— Кийт, целият онзи район е един огромен ловен резерват. Там всеки ден ловците стрелят по стотици същества. Но те не стрелят по хора — усмихна се той мило. — И определено не се целят в помощниците на конгресмените. Особено в служител от този кабинет — наблегна той.
— Но дървото… — прошепна Бенингтън и широко отвори очи. — Куршумите се забиха точно до мен в дървото и парченца се посипаха върху лицето ми, и аз… Аз знаех, че искате да направя тези снимки, но вие не ми казахте, че те могат да… — Младежът укорително вдигна поглед.
— Може какво? Да стрелят по теб, за да ти вземат снимките? — прекъсна го Саймън Уотли и се захили. — Кийт, онези хора са много добри приятели на подполковник Ръстман и Смолсрийд.
Исках да изненадам конгресмена със снимки в неочаквани пози.
Той обича да закача подобни неща на стената в кабинета си.
— Но…
— Но това беше моя грешка — продължи Уотли мило. — Трябваше да те предупредя да сложиш яркооранжева шапка и никой нямаше да те обърка с елен.
— Елен! — възкликна Кийт Бенингтън. — Но аз дори не…
— Е, това, което разбрах, е — прекъсна Уотли смутения младеж, — че случаен куршум е попаднал в дървото много близо до теб. Ти си се уплашил, побягнал си, изпуснал си фотоапарата и не си се върнал да го вземеш. Така ли е?
— Не!… Искам да кажа, да, разбира се, че не се върнах, защото си помислих, че…
— Че някой от милите приятели на подполковник Ръстман се е опитал да стреля по теб, Кийт Бенингтън, внукът на съквартиранта на конгресмена Смолсрийд? Близки приятели, които са отлични стрелци и със сигурност не биха пропуснали, ако наистина искаха да те улучат? Предполагам, разбираш колко глупаво звучи всичко това, нали? — усмихна се ласкаво Уотли. — Бенингтън смутено замига и отново се втренчи в ръцете си.
— Кийт, не се тревожи за фотоапарата — успокои го Уотли. — Сигурен съм, че конгресменът ще разбере, ако се наложи да му обясняваме. Още по-сигурен съм, че можем да измислим нещо, така че той никога да не разбере как и защо е загубен.
— Ами да… предполагам… — неохотно се съгласи младежът.
— Добре. А сега — неочаквано смени темата Саймън Уотли.
— Искам да се съсредоточиш върху онази справка. Трябва да я получим колкото е възможно по-скоро. Обажда ли се Робърт?
Кийт Бенингтън кимна.
— Аз му се обадих рано тази сутрин, преди да закарам конгресмена. Той май не беше много весел.
— Защо?
— Предполагам, че нещата, които искате да вземе, са много секретни.
— Разбира се, че са секретни — особено когато служителите на закона не харесват силни мъже като конгресмена Смолсрийд да проверяват действията им. — Саймън Уотли тъжно поклати глава.
— Всъщност мисля, че Робърт беше по-обезпокоен за законното положение — обади се Бенингтън. — Нещо за досиетата, имало ограничен достъп и се страхувал, че може да го хванат.
— Очевидно Робърт забрави, че ние положихме огромни усилия да издействаме назначението му — напомни Уотли грубо на своя помощник.
— Знам и му казах, че ще отговорите нещо подобно — обяви Бенингтън, после бързо добави: — Защото ви чух да го казвате преди време.
— И какво ти отговори?
— Той обеща да ни изпрати всичко утре, така че да ги получим в сряда сутринта.
— Не може да ги измъкне до утре? — Саймън Уотли видимо трепна.
— Казах му, че наистина е много важно — увери бързо Бенингтън своя началник, — но той ми отговори, че това е най-доброто, което можел да направи.
Това не беше самата истина, но младежът нямаше намерение да съобщи на Уотли какво беше казал наистина неговият колега, помощник в кабинета на Смолсрийд във Вашингтон, защото Бенингтън знаеше на какъв огън ще бъдат подложени и двамата.
Кийт Бенингтън не беше най-умният служител в щата Орегон или в Джаспър, но що се отнасяше до тези неща — той беше научил поне малко от политиците от висока класа.