— Хей, Дани — провикна се тя към готвача, като се опитваше да заглуши високите ритмични звуци на цигулка, долитащи от старото радио.
— Да? — Изведнъж музиката позатихна.
— Навън е пустош, затова смятам да затваряме и да отида до Костко. На привършване са хамбургерите, кафето, какаото на прах и някои други неща, така че не искам да оставя тази работа за утре, тъй като може да ни затрупа снегът.
— Знаеш ли, защо не купиш и пушен свински джолан — предложи й младежът, след като бързо огледа хладилниците. — Мога да приготвя бобена чорба. Това ще зарадва клиентите ни, ако свършат другите продукти.
Жената се засмя.
— Хей, слушай — предупреди го тя. — Оставила съм Саша в стаята. Май е в лошо настроение, така че не влизай там.
— Не се тревожи. Не бих си подал носа там дори да знаех, че е съвсем наред.
Жената се усмихна, после постави табелата „ЗАТВОРЕНО“ на входа и угаси всичките външни лампи без онези, които осветяваха пътеката и пощата.
— Ще се върна след няколко часа. Не забравяй да заключиш, когато си тръгнеш.
Дани я увери, че ще го стори, и когато тя затвори вратата след себе си, чу скрибуцащия звук на цигулката постепенно да се засилва.
Краткият разговор с младия готвач повиши настроението на жената и тя започна да си тананика, когато се мушна в малкия си пикап „Тойота“ със странното на вид устройство, монтирано върху кабината, сложи колана и се насочи към отдалечения търговски комплекс в Медфорд.
Точно седем минути след осем часа, Кийт Бенингтън зави по улица „Брендиуайн“ и засили тежкия автомобил по тъмната, съвсем мокра и хлъзгава уличка.
През цялото време, след като напусна областния офис на Реджис Джей Смолсрийд, непреставащият дъжд съпровождаше уплашения помощник, който вече два пъти почти излетя от шосето, така че много добре знаеше какво рискува.
Но бе станало ужасно късно, а международното летище беше на цели тридесет и пет минути — тридесет, ако наистина рискува. Бенингтън дори не искаше да си представи как ще реагира Саймън Уотли, ако помощникът не го чака във фоайето, за да поеме куфара и ръчния му багаж на мига, в който слезе от самолета и прекрачи прага на терминала.
„Защо го правя?“ — питаше се Бенингтън може би за двадесети път тази вечер, като сграбчи здраво вибриращото кормило, опитвайки се да даде най-доброто, на което беше способен, като продължаваше да се взира през стичащите се потоци от чистачките на предното стъкло.
Въпросът беше безсмислен и безполезен, защото вече знаеше отговора.
Като всички чиновници, Кийт Бенингтън вече беше свикнал с устрема към по-високото политическо стъпало. Но по-лошото беше, че мъжът, който го повлече към това пристрастие, който му показа как точно да се лепне зад гърба на важна политическа личност като Смолсрийд и да използва всички възможни привилегии, беше този, който продължаваше да му причинява сърдечни атаки.
Кийт Бенингтън знаеше, че ако само за един кратък и мъчителен миг се противопостави на Саймън Уотли, ще прекара останалата част от живота си с някоя досадна, безсмислена работа, спомняйки си вкуса на силата, която е имал…
При тази мисъл стомахът на помощника отново го присви и той настъпи газта, като се поднесе на завоя.
И изведнъж.
Видът на тъмната странноприемница в края на дългата уличка без малко да изкара остатъка от обяда на Бенингтън на пода на колата.
Не, не може да е затворено! Не може да бъде!
Но след това той забеляза криволичещата осветена пътека, която водеше към импровизираната поща.
Бенингтън подкара автомобила към паркинга, поднесе се, преди да спре, като разплиска кал и вода към близката дървена веранда, и се втурна по пътеката към местната поща, преди колата да е спряла да вибрира след страхотното безжалостно каране.
Първото, което видя, когато влезе в сградата, или по-точно, първото нещо, което не видя, беше автомат за марки.
„Не може да бъде! — мислеше той, докато очите му обезумяло претърсваха всеки сантиметър от малкото помещение. — Това е поща. Толкова ясно е написано на стената. Някъде трябва да има автомат за марки.“ Но нямаше.
Той затропа по вратата, но никой не отговори.
Малък месингов процеп близо до прозореца мазно му се усмихваше. А на табелата над него пишеше: САМО ЗА ПИСМА С МАРКИ.
„Какво ще стане, ако го пусна без марка? — запита се той. — Нима няма да го поставят в пощенската кутия четиринадесет, с платежна разписка, ако не е посочен адреса на подателя на плика?“ Но той не беше сигурен и затова не посмя да рискува.