Агата Кристи
Двойно убийство
ГЛАВА 1
I
Разговорът бе приет от енергичната секретарка на Поаро — мис Лемън.
Тя остави стенографския бележник, вдигна слушалката и изрече с равен глас:
— Трафалгар 8137.
Еркюл Поаро се облегна на високия стол и притвори очи. Забарабани унесено с пръсти по ръба на масата. Продължаваше да съчинява наум учтивия текст на писмото, което диктуваше. Мис Лемън закри слушалката с ръка и попита тихо:
— Ще говорите ли по личен въпрос с Нейскум, в Девън?
Поаро сбърчи вежди. Името не му говореше нищо.
— А кой се обажда? — попита предпазливо той. Мис Лемън отново заговори в слушалката.
— Еър рейд1 ли? — възкликна със съмнение тя. — А, да… бихте ли повторили фамилното име?
Отново се извърна към Еркюл Поаро.
— Мисис Ариадни Оливър.
Веждите на Еркюл Поаро подскочиха нагоре. В паметта му проблясна спомен: разрошена от вятъра посивяла коса… остър профил…
Той се надигна и зае мястото на мис Лемън до апарата.
— На телефона е Еркюл Поаро — тържествено съобщи той.
— Лично мистър Еркюл Поаро ли се обажда? — настоя изпълненият с подозрение глас на телефонистката.
Поаро я увери, че е той.
— Свързвам ви с мистър Поаро — изрече жената. Отчетливият й остър глас бе заменен с чудесен мощен контраалт, който накара Поаро да отмести бързо слушалката на няколко сантиметра от ухото си.
— Мосю Поаро, вие ли сте наистина? — попита мисис Оливър.
— Лично аз, мадам.
— Обажда се мисис Оливър. Не знам дали си спомняте за мен…
— Разбира се, че ви помня, мадам. Може ли да ви забрави човек?
— Е, хората забравят понякога — рече мисис Оливър. — Всъщност, доста често. Не мисля, че се откроявам кой знае колко. Или вероятно причината е, че постоянно си променям прическата. Но всичко това е без значение. Надявам се, не ви преча, ако сте много зает?
— Не, не, изобщо не ми пречите.
— Слава Богу, защото съвсем не искам да ви разсейвам. Знаете ли, имам нужда от вас.
— Така ли?
— Да, и то веднага. Можете ли да вземете самолет?
— Аз не пътувам със самолети. Прилошава ми.
— И на мен. Във всеки случай едва ли ще е по-бързо, отколкото с влака, защото единственото най-близко летище е в Ексетър, на доста километри от нас. Така че елате с влака. Има един в дванайсет часа от Падингтьн за Нейскум. Ще успеете. Разполагате с четирийсет и пет минути, стига часовникът ми да е верен — макар че обикновено не е.
— Но къде се намирате, мадам? За какво става дума?
— В Нейс Хаус, Нейскум. На гарата ще ви чака кола или такси.
— Но защо да идвам? За какво става дума? — настоя Поаро.
— Телефоните са на толкова неподходящи места — оплака се мисис Оливър. — Ето този тук е в антрето… Хората минават и говоря!… Изобщо не ви чувам. Но ви очаквам. Всички ще бъдат очаровани да ви видят. Довиждане.
Чу се остро щракване и жената затвори. Линията глухо забръмча.
Доста озадачен, Поаро също остави слушалката и промърмори нещо под нос. Мис Лемън седеше с безучастен вид и държеше молива, готова да продължи. Тя повтори тихо последното изречение на писмото, преди да ги прекъснат:
— Позволете да Ви уверя, уважаеми господине, че хипотезата която излагате…
Поаро махна с ръка, щом чу за хипотезата.
— Беше мисис Оливър — обяви той. — Ариадни Оливър, авторка на детективски романи. Може би сте чели… — но млъкна, сетил се, че мис Лемън чете само нравоучителни четива и се отнася пренебрежително към такива лекомислени неща като кримките. — Настоява да замина за Девъншир днес, веднага — той вдигна очи към стенния часовник, — след трийсет и пет минути.
Мис Лемън вдигна неодобрително вежди.
— Имате време — рече тя.
— По какъв повод?
— Как да ви кажа! Не ми съобщи.
— Колко странно! Защо?
— Защото — промълви замислено Поаро — се страхуваше, че ще я чуят. Да, подчерта го съвсем ясно.
— Ами да, разбира се — каза мис Лемън в защита на шефа си. — Хората само това и чакат! Въобразяват си, че ще се втурнете да разследвате всички случаи! Човек като вас! Винаги съм смятала тия художници и писатели за много неуравновесени — нямат никакво чувство за такт. Да изпратя ли по телефона една телеграма от рода на: „Съжалявам, не мога да напусна Лондон?“
Секретарката посегна към телефона. Гласът на Поаро я спря.
— В никакъв случай! — отсече той. — Точно обратното. Ако обичате, повикайте веднага такси — Поаро повиши тон: — Господи! Сложете тоалетните принадлежности в куфарчето ми. И по-чевръсто. Трябва да хвана влака.
II
Влакът преодоля с пълна скорост около сто и осемдесет от всичките двеста и дванайсет мили път, а после запухтя кротко, сякаш се извиняваше и след трийсетина мили спря на гарата в Нейскум. Еркюл Поаро бе единственият пътник, който слезе. Скочи внимателно от високото стъпало на вагона и се огледа. В другия край на перона някакъв носач се суетеше в багажното отделение. Поаро вдигна куфарчето си и закрачи към изхода. Остави билета си на касата и излезе от гарата.