Рис отлично знаеше защо в някои нощи се вкопчвах по-плътно в него, защо се случваше дори посред бял ден да стисна ръката му. Знаеше, както и аз самата знаех причината той понякога да се отнася, да мига насреща сякаш не вярва на очите си, потривайки гърди, за да облекчи болката там.
Работата помагаше. И на двама ни. Гледахме да сме заети, съсредоточени в нещо друго. Понякога се страхувах от тихите бездейни дни, когато всички онези мисли ми се нахвърляха. Когато оставах насаме със съзнанието си и спомена за мъртвото тяло на Рис върху скалистата земя, за това как кралят на Хиберн прекърши врата на баща ми, а всички онези илирианци се посипаха на пепел от небето.
Може би някой ден дори работата нямаше да е достатъчно укрепление срещу тези спомени.
За щастие, в близкото бъдеще ни чакаше предостатъчно работа. Възраждането на Веларис след нападенията на Хиберн беше само една от множеството ни неотложни задачи. Чакаха ни и доста други — както във Веларис, така и извън него: в Илирианската планина, в Изсечения град, в просторните граници на целия Двор на Нощта. Да не забравяме и останалите дворове в Притиан. И новороденият свят отвъд него.
Но засега трябваше да се погрижим за слънцестоенето. Най-дългата нощ в годината. Обърнах се към Нуала, която натискаше краищата на пая.
— И тук празникът е много важен, нали? — попитах я небрежно. — Не само в Дворовете на Зимата и Деня. И на Пролетта.
— О, да — отвърна Нуала и се приведе над плота, за да огледа произведението си. Опитна шпионка, обучена от самия Азриел, и майстор-готвач. — Много ни е скъп. Носи ни близост и топлина. Подаръци, музика и храна. Понякога пируваме под звездното небе…
Точно обратното на пищното, необуздано неколкодневно празненство, на което бях подложена миналата година. Но като стана дума за подаръци…
Трябваше да купя подаръци на всички. Не че трябваше — исках.
Защото всичките ми приятели, вече мое семейство, се биха, проляха кръв и също едва не загубиха живота си.
Прогоних картината, която прониза съзнанието ми: Неста, приведена над ранения Касиан, и двамата готови да загинат заедно пред краля на Хиберн. Трупът на баща ми зад тях.
Имахме нужда от празненство. Напоследък толкова рядко се събирахме всички заедно за повече от час-два.
Нуала продължи:
— Освен това е време за покой. Време да поразмишляваме за мрака, за това как светлината блести най-ярко в него.
— Има ли церемония?
Полусянката сви рамене.
— Да, но ние никога не ходим. Тя е за желаещите да почетат прераждането на светлината, обикновено прекарвайки цялата нощ в абсолютен мрак. — Нуала се подсмихна тихо. — А за нас със сестра ми това не е нещо ново. Нито пък за Великия господар.
Кимнах, опитвайки да прикрия облекчението си, задето няма да ми се наложи да вися с часове в някой храм.
Оставих измитите си съдове да съхнат на малката дървена поставка до мивката, пожелах на Нуала спорна работа и тръгнах към горния етаж да се облека. Серидуен вече ми беше приготвила дрехи, но нея самата и тук я нямаше. Нахлузих дебелия тъмносив пуловер, тесния черен клин и топлите ботуши, после сплетох косата си в хлабава плитка.
Преди година ме тъпчеха в изящни рокли и бижута, караха ме да вървя като на изложба пред високомерните дворяни, които ме зяпаха като първокласна кобила за разплод.
Погледнах с усмивка халката от сребро със сапфири на лявата ми ръка. Пръстена, който си бях спечелила от Горската тъкачка.
Усмивката ми посърна леко.
И сякаш отново видях как Стрига стои пред краля на Хиберн, обляна в кръвта на плячките си, как той хваща главата й в ръце и прекършва врата й. А после я хвърля на зверовете си.
Стиснах пръсти в юмруци, вдишвайки през носа, издишвайки през устата, докато слабостта в крайниците ми не отшумя и докато стените на стаята не спряха да ме притискат.
Успях да насоча вниманието си към личните вещи в спалнята на Рис — нашата спалня. Помещението далеч не можеше да се нарече малко, но напоследък бе започнало да ми се струва… отесняло. Писалището от палисандрово дърво до едната стена беше отрупано с листи и книги, и мои, и негови; бижутата и дрехите ми вече бяха разделени в тази и в някогашната ми спалня. Имаше и оръжия.
Кинжали и мечове, лъкове и колчани. Почесах се по главата, виждайки тежкия страховит боздуган, който Рис някак беше успял да захвърли до писалището, без да забележа.
Дори не исках да знам откъде е. Но подозирах, че е намесен Касиан.
Разбира се, можехме да съхраняваме оръжията си в пространството между дворовете, но…