Мохамед искаше да знае всичко, свързано с нея — как изглеждаше пекарната, какво точно правеше тя там, обичаше ли да спи през деня и да будува нощем, когато връстниците й отдавна са в леглото, на какви игри играеше и най-вече дали е красива. Мерйем описваше момичето: „Като разцъфнала водна лилия — нежна и бяла. С дълга до кръста руса коса, сплетена на две плитки.“ Косата на Мохамед също беше дълга и хората го мислеха за момиче.
В писмата си дъщерята на хлебаря разказваше най-вече за хората, които се отбиваха в хлебарницата. Идваха старци, подпирайки се на бастуните си; топяха в чай сухарите и примляскваха, докато се размекнат в беззъбата им уста. Рано сутрин пристигаха младежи с кръгли табли на главите и продаваха симит13. Момиченцето искаше да се сприятели с тях, но понякога те се държаха грубо и сипеха неприлични думи. И все пак между тях се срещаха и хора с добро сърце. Например едно момче с лунички, което, като нанизваше на тънки пръчки гевреците, като че бяха детски играчки, подскачаше на куц крак. (Мохамед се дразнеше, че дъщерята на хлебаря толкова често разказва за онова момче, но нищо не казваше.) После се отбиваха продавачите на погачи14 със своите колички. Идваха и жени с приготвени вкъщи баници, които оставяха да се пекат. Държаха се мило с дъщерята на хлебаря. Взимаха тежките тави и преди да си тръгнат, й даваха от баниците. Всичко това момиченцето описваше надълго и широко. Мерйем четеше писмата бавно и много подробно. Ала настана време, когато дните на щастие и невинност безвъзвратно отминаха. На есен Мохамед бе записан в 1-ви клас в единственото начално училище в квартала. Най-напред му подстригаха косата. Сега никой не можеше да каже, че прилича на момиче. После закуските станаха по-малко, а след време той се научи да чете и пише. И тогава откри, че малките хартийки, лепнати на хляба, не са писма от дъщерята на хлебаря, а просто етикети на пекарната. От този ден нататък нямаше повече писма, нито копнежи по любимото момиче. Да се научи да чете, означаваше едно — писмото завинаги да изгуби своята магия.
— Няма да отида! — викна Мохамед, като не откъсваше очи от торбата за закуска. Този път обаче гласът му бе много по-слаб. Само след минута-две, щом чу този хленч, сякаш скимтеше беззащитно кученце, Мерйем разбра, че синът й се е предал и спря да бута с крак креслата. Мохамед излезе засрамен иззад ъгъла и хвърли сърдит поглед на майка си.
До огромното тяло на Мерйем той приличаше на запетайка. Бебето, което щеше да се роди, щеше да бъде същата запетайка. Мохамед беше само на шест години и знаеше, че на тази възраст всички деца са по-малки от майките си. Тъй като беше по-различен от връстниците си, отдавна бе разбрал и приел, че колкото и да порасне, на колкото и години да стане, каквото и недостижимо бъдеще да постигне, винаги ще остане по-малък от майка си. Когато майка му се ядосаше, широкото й чело се сбръчкваше, бузите на съвършено кръглото й лице ставаха аленочервени, очите й се облещваха, гърдите й се надуваха като балони. Беше огромна, тумбестите й ръце имаха трапчинки, месата на прасците й преливаха, краката й бяха като лодки, имаше неизчерпаеми измислени убеждения и толкова изумителна енергия, че правеше на пух и прах всичко, което застанеше на пътя й. И щеше винаги да си остане такава.
Пъхна сандвича си с домат и магданоз в торбата за закуска. Мина покрай синьо-зеленото канапе, стъпи върху сплесканото тяло на хлебарката, която тази сутрин премаза, и тътрейки крака, тръгна за училище.
Апартамент №4: Огненотемпераментови
Както всички семейства, чиито жилища са на партера, така и обитателите на апартамента вдясно от входа на Двореца на бълхите се оплакваха, че непрекъснато ги гледат отвън. Жителите на блока и всички, които ги посещаваха, както и уличните търговци, които не обръщаха никакво внимание на предупредителните надписи, че влизането им е строго забранено, приближавайки към сградата, просто нямаше как да не надникнат в хола на апартамент №4. И когато към тях се прибавеха и клиентите на фризьорския салон отсреща, притеснението на хората вътре нарастваше трикратно. Някои семейства, които живеят на приземните етажи, след време свикват с трафика от зяпачи. Но сред тях има и такива, мито постоянно следят онези, дето ги гледат отвън. Нещо като наказание за наказанието — зъб за зъб, око за око. Едва ли бе случайно, че по-умелите зяпачи — един вид по-отворените, много често минаваха пред прозорците на партера. Ала Огненотемпераментови не бяха от този тип. Те не можеха да понасят влизащите и излизащите от блока да ги гледат, нито пък имаха намерение да дебнат минувачите. Според тях светът отвън беше безкраен източник на съмнения и подозрения. Всяко семейство си имаше особености и ако властите ги вземеха предвид при създаването на закона за фамилните имена, днес на звънеца на апартамент №4 в Двореца на бълхите вместо Огненотемпераментови може би щеше да пише Безкрайноподозрителнови.