През това време Джелал бе настанил Су16 пред дългото огледало от лявата страна на Мадам Лелче. Детето разглеждаше наоколо, въртеше се на стола с онова любопитство, което бе характерно за първото посещение във фризьорски салон. Всъщност, тъй като накъдето й да се обърнеше, срещаше погледите на останалите жени, които я наблюдаваха с интерес, проучването й не продължи дълго. Единственият поглед тук, на това непознато място, който не бе насочен към нея, бе този на възрастната жена. Познаваше я. От време на време се срещаха, когато влизаха и излизаха от домовете си. Това беше съседката й от отсрещния апартамент, която винаги се държеше добре с нея. Цялата горна част на тялото й до врата бе изцяло покрита с мушама, от която се подаваше обилно гримираното й мъничко лице, което по неестествен начин стоеше на мястото си и приличаше на разноцветно боядисан от някой шегобиец торс.
Когато Мадам Лелче усети погледа на детето, се обърна и се усмихна. Даде вид, че ще каже нещо, но точно тогава Джелал се върна с една широка правоъгълна дъска и тя отново се извърна напред. Близнаците мразеха да работят наведени и когато във фризьорския салон довеждаха някое дете, поставяха дъска на стола и така удължаваха ръста на мъничката си клиентка. Но още преди да разбере намерението на Джелал, без да откъсва очи от жената до себе си, Су поклати глава и с категоричен глас попита:
— Аз съм по-висока от нея. Тя защо не седи на дъска?
Никога в живота си Джелал не бе имал готов отговор и със сигурност никога не бе притежавал умението да запуши устата на някого, затова много се притесни от този въпрос. Когато видя, че Мадам Лелче не се обиди, дори започна да се смее, прецени, че момиченцето има право. Подаде дъската на един от помощниците, не този с акнето, и го изпрати да я занесе обратно. Но тъй като веднага след това долови в думите на детето някаква тайна мисъл, се обърна и внимателно погледна в огледалото отражението на двете клиентки съзаклятнички. Седяха една до друга пред огромното огледало със завързани на вратовете мушами с леопардови шарки. Тъй като от тях бяха останали да стърчат само две мънички глави, те много си приличаха. В действителност бяха на двата полюса на времето — едната беше на единайсет, а другата — на седемдесет и осем, но всяка бе някъде на границата на човешкия живот. Детето се бе объркало, всъщност не беше по-високо от възрастната жена. Бяха напълно еднакви на височина, а може би и на килограми. Колко странно е сравнението между смаленото с годините тяло на възрастен човек и тялото на едно дете в периода на растеж. Приличаха на два асансьора, които за миг спират на едно ниво, след което единият тръгва нагоре, а другият — надолу. След секунда, час, месец… едната неминуемо щеше да стане по-висока, а другата съответно щеше да напредва в обратната посока и не след дълго отново щяха да си приличат. Странно, мислеше си Джелал, как се бяха намерили в момент на ефимерно сходство.
Когато Джелал усети приликата между малкото момиче и възрастната жена, изпита към момиченцето същата симпатия, която изпитваше към Мадам Лелче. Затова се зае лично както с процедурата по подготовката за подстригване на малката си клиентка, така и със самото подстригване. Гъстата и къдрава абаносовочерна коса много красиво бе хваната с жълта панделка. Той я развърза и старателно започна да сресва снопчетата коса, от които все още капеше вода. През това време не бе пропуснал да попита детето за името му, защото, когато големите започват да общуват с дете, преди всичко го питат как се казва. Веднага след това се чувстват задължени да кажат нещо хубаво, свързано с името, и затова Джелал рече: