— Не видяхме раницата ти — каза необмислено маникюристката с недоволството на човек, който, след като е излязъл от киното, разбира, че е пропуснал най-важната сцена от филма.
— Сигурно си ги хванала в училище. Стават такива неща — опита се да отклони темата Джелал.
— Не съм ги хванала в училище — отговори Су и вдигна рамене. — В нашето училище никой, освен мен няма въшки.
Жените се спогледаха и се усмихнаха с разбиране. Всички знаеха, че тъй като Хигиен Тижен се бе заинатила дъщеря й да учи във възможно най-скъпото училище, в което нито едно от децата наоколо не ходеха, не само че късаше нервите на мъжа си, но и не се притесняваше, че ще срине брака си до основи.
— В класа никой, освен мен няма въшки. Сега всички ще ги прихванат — заливаше се от смях детето. В смеха й имаше неестествена превзетост сякаш търсеше забава. Не я интересуваше реакцията на хората около нея, правеше каквото си иска, което може би се дължеше на жажда за забавления. Това беше смях, който не спираше и се усилваше, и набирайки мощ, излизаше от контрол; смях, нестроен и нехармоничен, който прикриваше желанието й да заплаче и всъщност бе породен от болка. За децата на нейната възраст бе твърде необуздан, твърде тежък и излишен.
— Мама казва, че баща ми е донесъл въшките. Мисли, че той ги е лепнал от безцелно скитащите си приятели и после, когато ме е прегърнал, ги е прехвърлил на мен.
В този момент вратите и прозорците на салона като че ли се отвориха до край. Останал без юзди, вятърът нахлу в салона и сякаш обгърна жените, които седяха пред широкото огледало; те настръхнаха. Ужасно бе да чуеш как от устата на едно дете се изливат най-съкровените тайни на семейството му. Все едно да вземеш плод от двора на съседите, без всъщност да си то откраднал. Може и да има престъпление, но на практика няма престъпник. Нима е престъпно да сториш път на водата, която и без друго е кална, да се изтече? Всички във фризьорския салон сякаш се бяха свили и мълчаха само и само детето да може спокойно да говори колкото си иска. Нямаха търпение да чуят още подробности, без да се намесват, без да цапат ръцете си. Дори Джемал, който не можеше да стои мирен повече от две секунди и умираше да си пъха носа във всеки разговор, мълчеше като риба. Само Мадам Лелче искаше да направи нещо, за да прекрати неприятната тема. Но тъй като и тя не знаеше какво да каже, единственото, което се сети, бе да помоли Джелал да побърза, след което сякаш се стопи в креслото. Потънала в мисли, извади сребърното колие изпод блузата си и някак разсеяно стисна медальона с образа на Свети Серафим.
Сякаш за да се увери в ефекта на думите си, Су се завъртя в кръг и внимателно огледа лицата на всички. Когато се върна в предишното си положение, съвършено черните й очи, които блестяха като медальона с образа на Свети Серафим, се срещнаха със синьо-сивите очи на възрастната жена. Мадам Лелче пое дъх, след което много бавно издиша през острия си нос и тъй като някъде дълбоко в нея се бе спотаило неизречено извинение, стеснително се усмихна. Трудно бе да се каже дали не се извиняваше от името на детето заради това, което разказваше, или пък точно обратното — поднасяше извинение на детето заради любопитните слушателки наоколо. Су не можа да схване тази усмивка, но неволно също се усмихна.
Джелал, който разбра, че трябва да действа бързо, извика помощниците си. Тримата само за няколко минути се заеха и сръчно, с цялото си умение, направиха сешоар на възрастната жена и на момиченцето. След това чираците взеха по едно овално огледало, задържаха го зад главите им и дадоха възможност на всяка да види как изглежда косата й отзад. Така, оградени с огледала, образите на детето и на възрастната жена се размножиха и сякаш се сляха — толкова голяма бе приликата помежду им.
Когато се сбогуваха с Джелал, който ги изпрати до вратата, и тръгнаха по стълбите в Двореца на бълхите, разликата в годините им съвсем ясно пролича. Детето спираше често и изчакваше жената, а понякога слизаше обратно и отново се качваше с нея. Когато стигнаха до трети етаж, Мадам Лелче поспря да си поеме дъх. А Су се облегна на стената и заставайки на един крак като наказана, се възползва от паузата да разкаже още нещо на възрастната си приятелка.
— В нашия клас има три момичета, които непрекъснато ми измислят прякори. Викат ми Битлису17. Всъщност името ми е Бенгису18, а аз го съкращавам на Су.
17
От тур. — Въшлива вода; това е комбинация от думата бит, което означава въшка, и Су — името на героинята. Тоест, Въшливата Су. — Бел.пр.