Първата палатка, която сътвориха, бе доста примитивна. Дядото и най-малкото внуче сложиха четири стола, така че да се образува квадрат. Върху тях метнаха няколко чаршафа, за да може да се минава отдолу, и по този начин направиха малко затворено пространство. След това напълниха това място с възглавници. Всъщност дори в този съвсем опростен вид палатката бе започнала да привлича вниманието на другите две деца, които до този момент стояха отстрани и с подозрение наблюдаваха случващото се, без да се включат в играта. И понеже не можаха да издържат, след известно време повдигнаха онази част на чаршафа, която представляваше врата, защото искаха да надникнат в този таен и нисък свят в средата на хола. Влязоха вътре и седнаха по турски на възглавниците до дядо си. Точно тогава Хаджи усети, че неподправената радост, за която винаги бе копнял, набъбва в него и изцяло се вкопчи в играта, благодарение на която успяваше да се наложи на внуците си. Ала не след дълго, само ден по-късно, щеше да стане ясно, че редът, който възрастният човек бе създал у дома, е на нестабилна основа.
На следващия ден по същото време момиченцето се беше настанило в скута на дядо си с намерение да повторят играта:
— Хайде, дядо, нека да си направим Осман.
Краката му все още бяха изтръпнали, кръстът му бе схванат, не се бе съвзел от умората от вчерашната гимнастика с палатката и като чу името Осман, направо настръхна. Само че нито благите обяснения, нито яростните му изблици свършиха някаква работа. Характерът на внучката му бе такъв. Когато свържеше една дума с друга, вече никаква сила не можеше да прекъсне тази връзка в съзнанието й. Както мечтите, душите, празните пространства, дяволите, починалите, саламандрите… бяха ДУХОВЕ, така и думата „палатка“ означаваше ОСМАН.
Оттогава играта „Осман“ стана неразделна част от техния живот. Всеки ден по едно и също време децата пощуряваха също като пияниците, които с нетърпение очакват времето за пиене. Преди да мине и половин час, струпваха в средата на хола чаршафите, покривките на леглата, юрганите и възглавниците. С плаха надежда Хаджи очакваше, че както към всички игри, на които внуците му бяха играли досега, любовта им и към тази ще бъде краткотрайна и ще им омръзне. Те обаче бяха изключително постоянни и изобретателни. С времето разшириха територията на палатката и направиха отделни помещения плюс тоалетна. Големината вече варираше между пет и десет метра и с две думи живееха чергарски живот. Всеки ден на обяд правеха палатката, която стоеше до вечерта в средата на хола. После надвечер, половин час преди майка им и баща им да се върнат от работа, набързо я прибираха.
Имаше и други случки, които без изключение се повтаряха. Например всеки ден по едно и също време веднага щом зрителите, дошли в последния момент, заемеха местата си за дневното представление, в 11:45 звънеше телефонът. Винаги най-големият от дребосъците вдигаше слушалката. Всеки път майка му задаваше едни и същи въпроси, на които той отговаряше по един и същи начин. Да, бяха изяли закуските си. Не, не правят бели. Да, гледат телевизия. Не, дядо им не им разказва приказка. Не, не пускат газта. Не, не разхвърлят къщата. Не, не се надвесват от балкона. Не, не си играят с огъня. Не, не влизат в спалнята. Не си разказват приказки. Дълбоко в себе си, снахата имаше подозрения относно честността на големия си син, но никога не се осмеляваше да извика свекър си на телефона, а се примиряваше с това, което й казваше детето. Междувременно, докато то стоеше със слушалката в ръка и изброяваше обичайните си отговори, в гласа му се прокрадваше едва забележимо лукавство. През цялото време дори за миг не сваляше очи от дядо си. Наясно бе за напрежението между двамата възрастни. Отдавна бе открил, че може да затвърди позициите си, като подкрепи според случая единия или другия.
Децата не само се хранеха в палатката, но слушаха и приказките преди обедния сън. Всеки ден, след като се наобядваха, към тях се присъединяваха нови и нови персонажи: безсърдечни мащехи, нещастни сираци, избягали от ада пазачи, бандити, които залостват хората по пътищата, красиви магьосници, които правят капани на мъжете, бойци с окървавени ръце, хора обявени от всички за луди, отровни аспиди20, стари жени с увиснали меса, зли духове, останали кожа и кости, страшни видения с изпъкнали очи… които едва успяваха да се натъпчат в палатката. И като дойдеха, въобще не се сещаха да си тръгнат. Докато следващите изречения на приказката още се носеха в пространството, децата се отпускаха. Всеки се свиваше на мястото си. Винаги най-бързо се унасяше Хаджи, а след него и по-малките му внуци. Когато похъркването на дядо му и равномерното дишане на брат му и сестра му завладееха палатката, големият внук се прокрадваше на пръсти. Първо отиваше при дядо си и докато го гледаше, се отнасяше. Изучаваше почти непознатия човек като тропически плод, който не бе вкусвал, или като пълна с изненади стрида. Следеше как при всяко вдишване и издишване гръдният му кош се надигаше и отпускаше; вторачваше се в тук–там побелялата му брада, в кехлибарената броеница, която се изплъзваше измежду пръстите му, в прошарените косми по гърдите и врата му, в напуканите му устни, дълбоките бръчки на челото му, които приличаха на пресичащи се пътища. Беше започнал да изучава дядо си преди две години и половина и скоро щеше да попълни знанията си.