Много скоро Надя Онисимовна щеше да разбере колко много се заблуждаваше леля й. Метин Четин се наливаше с огромни количества евтино вино, за което вълшебните гроздови зрънца на Мъдреца Леон изобщо нямаше да стигнат. Когато беше пиян, ставаше проклет и проваляше работата си. Забравяше текста или героя, когото дублираше, а понякога персонажите в куклените представления псуваха и говореха на жаргон. Когато ходеше на сватби, изпиваше всичкия алкохол, до който успяваше да се добере. Затова до края на деня винаги предизвикваше някаква неприятност. Веднъж от устата на Хадживат30 пред всички гости се посипаха ужасни подигравки по адрес на бъдещия зет и настана страхотна олелия. Оттогава свидетелите на резила му не се осмелиха да го повикат отново и той бе принуден да си търси работа другаде.
И все пак Надя Онисимовна не се върна в родината си. Остана в Двореца на бълхите. В началото мислеше, че докато си намери работа, временно ще бъде домакиня, ала така и не разбра колко бързо се примири с това положение. Един ден се зачете в поканата за сватба, която бе изпратена вкъщи. „За нас ще бъде удоволствие Метин Четин и ЖенамуНадя да ни удостоят с присъствието си в най-щастливия ни ден.“ Вгледа се в поканата с празен поглед. Не пишеше Надя Онисимовна, нито Надя Четин, а ЖенамуНадя. Стана й страшно обидно и все пак не направи нищо, за да промени живота си. Дните течаха еднакви все едно бяха размножени на ксерокс. Готвеше, чистеше, гледаше телевизия, разглеждаше стари снимки, правеше и нещо друго, което другите домакини не умееха — фенери от картофи, които светеха без ток. Така професор Кандински и проектът „Теория за видовете, минаващи през прага“ бяха останали в един друг живот.
— Защо не мога да си спомня миналото? Щеше да е добре да знам коя съм. Защо не мога да си спомня, защо? — изстена Лорета, докато си играеше с маргаритката в косите й.
— Не търсиш в правилното чекмедже, мила. Погледни в по-долното, в по-долното — извика ЖенамуНадя, без да забележи, че повтаря движението от екрана, въртейки в ръка поредния картофен фенер. Внезапно чу шум откъм вратата. Връщаше се. Днес бе подранил. Щеше да хапне, после да поспи, а привечер да вземе ужасната си чанта и отново да излезе. Не се знаеше кога ще дойде и кога ще излезе. Но когато и да се прибереше, никога не звънеше, отваряше внезапно вратата и влизаше. Докато ключа се завърташе в ключалката, ЖенамуНадя грабна дистанционното и в последния момент успя да смени канала. Когато вратата се отвори и Метин Четин се появи на прага, вместо Лорета на екрана се приготвяше вкусна храна. Една жена с широко чело, приятно лице и непочистени мустаци, опитваше огретена със спанак, който току-що бе извадила от фурната.
Апартамент №1: Муса, Мерйем, Мохамед
Мерйем бе напрегнала слух към вратата, тъй като очакваше завръщането на Мохамед от училище. Обгърна огромния си корем с луничавите си ръце и въздъхна. И днес бе успяла да изпрати сина си на училище, но кой знае в какво състояние щеше да се прибере. В началото, още щом се върнеше у дома, Мохамед разказваше всичко, което през този ден се бе случило в училище, и хубавото и лошото. С времето стана мълчалив, затвори се в себе си и нищо не разказваше. Мерйем чуваше това, което разказваха уплашените му очи, разпраната му престилка, чиито копчета висяха полускъсани, огромните синини, които се появяваха тук-там по ръцете, челюстта и около очите му. Това бяха все неща, за които синът й не говореше. Колкото повече се ослушваше, толкова повече се съкрушаваше. Мисълта, че някой, независимо дали дете, или възрастен човек, може да вдигне ръка срещу сина й, направо я убиваше. Дори собственият му баща не бе му посягал. Единствено Мерйем, единствено тя понякога, когато нервите й не издържаха, призоваваше Всевишния и шамаросваше любимия си син; от време на време го щипеше, но това беше съвсем различно. А и откакто разбра, че другите го тормозят, се въздържаше от подобни методи на възпитание. Само като си представяше, че хорските деца бият единственото й чедо, изгубваше ума и дума. В началото си мислеше, че става въпрос за спречкване между децата, но ето, че минаха седмици, дори месеци, а краят на този тормоз не се виждаше.
Това, което смазваше Мерйем, бе не толкова фактът, че връстниците на сина й го бият, а това че виждаше с очите си как той свиква да бъде тормозен.