Един ден Мерйем не издържа и се развика:
— Добре де, докога?
— Докато се напълни — отвърна прабаба й.
— Докато стане — каза баба й.
— Ще чакаш, докато чувалът се напълни — обобщи майка й.
В това време, тъй като всичко се въртеше около приказките за чувала, баща й не издържа. Изтощен и вбесен от четирите поколения жени вкъщи, с крясъци счупи на парчета дървената стълба. Мерйем обаче не се примири. Две седмици издържа, без да се покатери на бараката и без да провери дали чувалът е пълен. Един ден, докато вкъщи нямаше никого, пренесе кухненската маса в градината и сложи отгоре един стол. След това скочи върху бараката за въглища и пъхна глава в чувала. И ето, че най-после видя края на това, което близките й наричаха търпение — сухи листа, трънливи храсти, счупени клонки и две умрели пеперуди… Това бе наградата за търпението: шепа тръни и клонки или смъртните рани на пророк Еюп…
Това беше. Реши повече да не проверява чувала и с времето съвсем го забрави. Тя не обичаше да чака. А да чакаш, без да знаеш колко време ще чакаш, бе съвсем непоносимо за нейния темперамент. Ако не беше такава, нямаше да се омъжи за Муса. Щеше да изчака Иса да се върне от Истанбул. От всичките си обожатели него харесваше най-много. Но вместо това взе, че дойде тук, защото бе решила да разгледа града. И се ожени за Муса. За нещастие след пристигането им нещата не потръгнаха както тя очакваше. Като разбра, че Муса изобщо няма да се справи, Мерйем си спомни за чувала на търпението. Не можеше да чака вятърът да го напълни, нито пък Муса да съзрее, а животът да й донесе няколко умрели пеперуди, трънки и счупени клонки. Трябваше да свърши работата си сама, без да чака помощ от някого. След идването си в Истанбул Муса и Мерйем се бяха превърнали в две противоположни течения, досущ като водите на Босфора. Това се отрази дори на външния им вид. Мерйем, която и без друго бе висока и пълна, с годините все повече наедряваше, а Муса подобно на вълнен пуловер, изпран на погрешна програма, се смали на половина.
Мерйем не очакваше нищо от мъжа си. Сама си вършеше работата, а и без това от доста време се нагърбваше и с неговите задължения. Всяка вечер, преди да дойде камионът за смет, събираше пликовете с боклук, оставени пред апартаментите, а сутрин разнасяше хляба и вестниците. Сутрешните си задължения изпълняваше по-рано, за да й остане време да приготви Мохамед, а и за да си гледа на кафе. Никога не започваше работа, преди да си изпие кафето, а когато я започнеше, не спираше току-така. Чистеше пет апартамента в Двореца на бълхите. Всеки делничен ден ходеше в някой от тях. Макар да бе влязла в петия месец, изпълняваше съвестно всичките си задачи. Единствената разлика бе, че се качваше по-трудно по стълбите. Енергията й бе досущ като килограмите й — колкото и да тичаше насам-натам, никога не намаляваше; като вечен двигател тя сама завърташе своето колело.
Понякога си мислеше, че ако не беше Муса, щеше да се справя по-добре с живота. Разбира се, ако научеше, че го е блъснала кола, щеше да се поболее от тъга, но животът й нямаше да се обърне с главата надолу. Ако обаче някой кажеше на Муса, че Мерйем е прегазена от кола, щеше да бъде смазан и никога нямаше да се съвземе. Мерйем знаеше, че не трябва да мисли за подобни нещастия, но не успяваше да се въздържи. С напредването на бременността не можеше да контролира лошите си мисли, които маршируваха в съзнанието й. Обземаше я страх от всичко, сънуваше кошмари, събуждаше се със сърцебиене и непрекъснато се притесняваше, че ще се случи нещо лошо. Както навремето не бе дочакала чувалът на търпението да се напълни, така сега нямаше намерение да стои и безропотно да чака да я сполети беда. Затова преди раждането взимаше мерки. Вместо да се скитат по села и паланки, изследователите, които проучват традициите и обичаите, свързани с раждането в Турция, трябваше да попаднат на Мерйем. Тогава много по-евтино и без усилия щяха да подготвят докладите си.
Мерките, които Мерйем взимаше, бяха основно три: Първо, със сигурност да не прави това, което не трябва да се прави. Второ, когато прави каквото и да било, да бъде внимателна. Трето, да прави само това, от което има полза.
Нещата, които категорично не трябваше да прави, нямаха нужда от коментар. Човек не трябваше да реже ноктите си нощем, нито да гадае сънищата си. И без друго не можеше да ги прозре на дневна светлина, камо ли да го прави посред нощ. Мерйем режеше ноктите си през деня и никога не ги оставяше просто така. За да бъде сигурна, че няма да попаднат в нечии ръце, винаги ги хвърляше в тоалетната и задължително пускаше водата по два пъти. Често проверяваше четката си за коса, внимателно събираше космите, които оставаха по нея, увиваше ги в хартия и ги изгаряше в банята. Ако случайно съзреше свой косъм извън дома си, веднага го взимаше и го слагаше в пазвата си. На тема коса и нокти бе особено чувствителна, защото вярваше, че когато човек предаде богу дух, тези две неща продължават да живеят независимо от тялото, на което принадлежат. Освен това не трябваше: да взима нож от ничия ръка; да оставя отворена ножицата; да споменава името на жив човек, когато минава край гробище; да не споменава животни в стаята, където е Коранът; да си тананика, когато нощем ходи до тоалетна; да си отваря устата, когато не е необходимо; да оставя мравките да си живеят… Списъкът й ставаше все по-дълъг… В него специално внимание бе отделила на майчинството. По време на бременност и в периода след раждането жените трябва да се пазят; плацентата непременно трябва да бъде заровена в земята. Когато Мохамед се роди, Мерйем така и не можа да убеди в това младия недружелюбен доктор с очила и благодарение на една много мила акушерка плацентата й бе заровена както тя искаше. Колкото до смъртта, бе също толкова чувствителна. Когато посещаваше някой болен, който беше в битка със смъртта, го наричаше с най-различни имена, та да заблуди Азраил31. А когато все пак болният си отидеше от този свят, настояваше дрехите му да бъдат дадени на непознат вехтошар. Ако за беда някой кажеше две-три мили думи за покойника, Мерйем взимаше дрехите на горкия човек и ги даваше на друг вехтошар.