О. Хенри
Двуличието на Харгрейвс
Когато майор Пендълтън Талбот от Моубил, моля ви се, и дъщеря му госпожица Лидия Талбот се преселиха във Вашингтон, те избраха за свое живелище един пансион на петдесет-шейсет крачки зад едно от най-тихите авенюта. Той беше старомодна тухлена постройка с вход подпрян на две високи бели колони. Над двора хвърляха сянка величествени бели акации и брястове, а каталпата ронеше напролет на тревата своите розови и бели цветове. Редици от високи чемшири обрамчваха оградата и алеите. Тъкмо южняшкият стил и вид на това място примами погледа на майора и дъщеря му.
В този приятен частен пансион те наеха стаи, в това число и кабинет за майор Талбот, който дописваше последните глави на книгата си „Анекдоти и възпоминания за армията и съдилищата в Алабама“.
Майор Талбот произхождаше от прастария Юг. Той не виждаше нищо интересно и хубаво в съвремието. Съзнанието му живееше в онзи период преди Гражданската война, когато неговото семейство притежаваше хиляди акра памукови плантации и роби, които да ги обработват; когато в тяхната къща се устройваха царски приеми, които привличаха гости само от южняшката аристокрация. От онзи период той черпеше цялото си самочувствие, представите си за чест, овехтялата си педантична учтивост и (ако щете) гардероба си.
Дрехи като неговите не бяха правени поне от петдесет години. Майорът беше висок човек, но когато изпълняваше онзи великолепен архаичен номер, който той наричаше поклон, краищата на редингота му метяха пода. Тази дреха предизвикваше изненада дори във Вашингтон, при все че той отдавна беше престанал да се смущава от сюртуците и широкополите шапки на конгресмените от Юга. Един от пансионерите кръсти редингота му „татко Хъбърт“1 и той наистина бе с много висока талия и широки поли.
Но с необичайното си облекло, с широкия си празничен нагръдник, с черната корделка, вързана на фльонга на врата му, която вечно висеше на една страна, майорът будеше хем присмех, хем симпатии сред отбраните обитатели на пансиона на госпожа Вардеман. Някои от младите чиновници често го „подхлъзваха“, както се изразяваха те, и го караха да говори на любимата си тема — преданията и историята на Юга, в който той беше влюбен. Разказвайки, той цитираше на воля откъси от „Анекдотите“. Но младежите много внимаваха да не подозре замисъла им, защото въпреки своите шейсет и осем години той би могъл да накара дори най-дръзките от тях да се почувстват неудобно под пронизващия поглед на сивите му очи.
Госпожица Лидия беше закръгленичка възниска мома на трийсет и пет с пригладена, силно опъната коса, която я правеше да изглежда по-стара. Тя също беше старомодна; но за разлика от майора не носеше излъчването на някогашната слава. Тя се отличаваше със здрав разум, който цепеше косъма на две; и тъкмо тя боравеше с финансите на двамата и посрещаше всеки, който носеше сметки за плащане. За майора сметките за пансиона и сметките за прането бяха достойна за съжаление досада. А те идваха толкова неизменно и толкова често. Защо, питаше майорът, не може ли да идват на куп и да се плащат наведнъж в по-удобно време — да речем, когато „Анекдотите“ бъдат публикувани и се получи хонорарът. Госпожица Лидия продължаваше да си шие най-спокойно и казваше: „Ще плащаме, докато имаме пари, а после, щат, не щат, ще съберат сметките на куп“.
Повечето пасионери на госпожа Вардеман бяха навън през деня, понеже почти всички бяха чиновници и търговци; само един се въртеше в пансиона от сутрин до вечер. Този млад човек на име Хенри Хопкинс Харгрейвс — всички в пансиона се обръщаха към него с пълното име — играеше в един от популярните водевилни театри. През последните години водевилът се радваше на висока почит, а господин Харгрейвс беше толкова скромен и възпитан човек, че госпожа Вардеман едва ли е имала нещо против да го включи в списъка на своите пансионери.
Този млад човек очевидно бе просто запленен от майор Талбот. Колчем старият джентълмен подхващаше южняшките си спомени или повтаряше някои от най-веселите си анекдоти, Харгрейвс неизменно биваше най-внимателният слушател.
В театъра Харгрейвс беше известен като комедиант с широки възможности и имаше богат репертоар от немски, ирландски, шведски и негърски „специалитети“. Но беше амбициозен човек и често говореше за голямото си желание да постигне успех в традиционната комедия.
Известно време майорът проявяваше склонност да отбягва „ухажванията на този циркаджия“, както се изразяваше той на четири очи, но скоро благовъзпитаните обноски на младия човек и нескритото одобрение, с което посрещаше анекдотите, спечелиха безусловно благоволението на стария джентълмен.
1
По аналогия от „мама Хъбърт“, както някога са наричали дългата свободно падаща женска рокля. — Б.пр.