— Престанете — сряза го майорът с разперена ръка. — Оказва се, че съм прав в книгата си. Въобразявате си, че вашата парична помощ ще излекува наранената ми чест. В никакъв случай аз не мога да приема заем от един случаен познат; още по-малко при създадените обстоятелства; по-скоро ще умра от глад, нежели да приема обидното ви предложение за финансова помощ. Позволявам си да повторя казаното преди малко: моля ви да напуснете този апартамент.
Харгрейвс си тръгна, без да произнесе дума повече. Още същия ден той напусна пансиона и се беше преселил, както обясни на вечеря госпожа Вардеман, някъде към центъра на града, по-близо до театъра, за чиято нова постановка билетите бяха продадени за една седмица напред.
Положението на майора и госпожица Лидия ставаше неудържимо. В цял Вашингтон нямаше човек, от когото майорът, с неговите скрупули, би си позволил да поиска заем. Госпожица Лидия писа писмо на чичо Ралф, но беше съмнително дали този техен роднина, който също беше притеснен материално, ще може да им помогне.
Спасението дойде от съвсем неочакван източник.
Един късен следобед портиерката се качи горе с възрастен негър, който искаше да се види с майор Талбот. Майорът помоли да го въведат в кабинета му. Скоро на прага се появи с шапка в ръка и поклон стара чернилка, която тътреше единия си крак. Беше прилично облечен с черен възширок костюм. Големите му груби обуща лъщяха с метален блясък, което подсказваше, че са мазани с боя за печка. Гъстата му рошава коса беше сива, почти бяла. След средната му възраст трудно е да прецениш годините на един негър. Този трябва да беше връстник на майор Талбот.
— Басирам се, че не ме познавате, гусин Пендълтън — бяха първите му думи.
Майорът стана и се приближи до негъра, чийто говор звучеше познато. Безсъмнено това беше един от някогашните роби; но те отдавна се бяха пръснали къде ли не и той не можеше да си спомни нито гласа, нито лицето.
— Мисля, че си прав — отвърна любезно той — и не остава друго освен да освежиш паметта ми.
— Не помните ли Синдиния Моуси, гусин Пендълтън, дето се изсели веднага след войната?
— Един момент — каза майорът и потри чело с върховете на пръстите си. Той обичаше да си припомня всичко, свързано с онези незабравими дни. — Синдиния Моуси — напрягаше се той. — Ти не работеше ли при конете, обуздаваше жребците. Да, сетих се, разбира се. След капитулацията се прекръсти — не, не ми подсказвай — на Мичъл и замина на запад, за Небраска.
— Точно така, гусине — каза негърът и лицето му се разтегли в доволна усмивка. — Същия съм. Да, Небраска. Това съм аз, Моуси Мичъл. Стария чичо Моуси Мичъл, тъй ме викат сега. Стария гусдар, татко ви де, ми даде два мъжки катъра, когато тръгнах, да се подзема. Нали ги помните ония катъри, гусин Пендълтън?
— Комай не ги помня катърите — отвърна майорът. — Не знам дали знаеш, през първата година от войната аз се ожених и отидох да живея във Фолинсбий. Но заповядай, седни, чичо Моуси. Толкова се радвам да те видя. Добре си, надявам се.
Чичо Моуси взе един стол и внимателно постави шапката си до него на пода.
— Така е, напоследък съм много добре. Когато се добрахме до Небраска тамошните хора ни наобиколиха да гледат катърите. Такива катъри в Небраска не са виждали. И аз ги продадох за триста долара. Да, триста. Сетне отворих ковачница и натрупах малко парици. И с тях купих земя. Ние със старата отгледахме седем дечурлига и сичките са добре освен две, дето умряха. Преди четири години прокараха железница, гусин Пендъртън, и зеха да дигат град на моята земя. Та сега чичо Моуси разполага с хиляда доларчета.
— Радвам се да го чуя — каза искрено майорът. — Много се радвам.
— Ами кво стана с вашто бебче, гусин Пендълтън, онова, дето се викаше Лиди, басирам се, че толкова е порасло, та никой не може го позна.
Майорът пристъпи към вратата и извика:
— Лидия, ела, ако обичаш, мила.
Госпожица Лидия, напълно пораснала и поразтревожена, дойде от стаята си.
— Господи! Аз нали ви рекох? Знаех си, че това бебче е израсло, и още как. Помните ли чичо си Моуси, дете мое?
— Лидия, това е Моуси, на леля Синди — обясни майорът. — Замина на запад, когато ти беше на две години.
— Едва ли може да се очаква да ви помня, чичо Моуси. Както казахте, израснала съм, и то доста отдавна. Но се радвам да ви видя, макар да не ви помня.
Тя наистина се радваше. Майорът също. Беше се появило нещо живо и осезаемо, което ги върна към щастливото минало. Тримата седяха и разговаряха за онова златно старо време. Припомняйки си картини и случки от времето на плантацията, майорът и чичо Моуси се поправяха или допълваха един друг.