Някакъв товар като че падаше от плещите на всички и очите на любопитните, пламнали от възхищение, гледаха сега широкия гръб на дяда Давида. Шапката му описваше една вълнообразна линия във въздуха, виждаше се развяна настрана гривата на коня и в белите кълба на повдигнатия прах проблясваха за миг подковите му.
— Преде, преде! — провикваше се Теохарий, като се любуваше на хубавия вървеж на коня. — За четири часа вземи си го в града. И какъв раван — да заспиш отгоре му.
— На такъв кон отгоре май мъчно се заспива — казва някой от пътниците.
— Ще заспиш и ще се намериш под краката му — обажда се друг.
Теохарий и пътниците се смеят и тръгват към митницата. Милан погледва още няколко време подир дяда Давида, после очите му се премрежват и той, без да вижда вече нещо, се замисля. След туй погледът му се отправя към полето и, както винаги, привичната му меланхолия пада като сянка връз бледното му болнаво лице.
От града дядо Давид се връщаше още на другия ден. Обикновено нищо лошо не му се случваше по пътя, не биваше и твърде изморен, но въпреки това той винаги пристигаше нещо неразположен, кисел, имаше надменния и горделив вид на човек, който е свършил голяма и важна работа, затова много-много не му се приказваше, раздаваше само с по няколко думи това, което беше купил от града за стражарите или което им бяха пратили от къщи, и по-нататък гледаше само своя кон. Но и стражарите не бързаха да го разпитват, едно, че добре знаеха привичките му, и друго, че по това време бяха заети с работа. Наистина, пътници рядко минаваха през Али Анифе, но и да не минаваха, стражарите трябваше да ги чакат, пък освен това в митницата живееше и управителят, и секретарят, така че те постоянно се намираха пред очите им. Особено внимателни стражарите бяха към управителя, и то не че се бояха от него, а защото той им вдъхваше неволно, както и на всички, които го знаеха, голямо уважение. Управителят на митницата, Дядото, както просто го наричаха всички, беше стар човек, много по-стар и от дяда Давида, с голяма брада, разстлана нашироко въз гърдите му, един от ония дългогодишни и честни чиновници, у които службата, законът и човекът ставаха сякаш нещо неделимо. Неговият кротък нрав, напредналата му възраст и ревматизмът, от който страдаше, го караха да прекарва повече над писалището или в стаята си. Но всеки ден, надвечер, малко попроменен сега, защото за първи път през деня снемаше очилата си и туряше шапка на главата си, със същия тоя важен и величествен вид, който му придаваше бялата му брада, той излизаше и като се подпираше тежко на бастона си и покашляше, тръгваше на разходка към селото. Наедно с него, или малко по-късно, излизаше и секретарят.
Тогава знамето, което цял ден се развяваше на върха на високата като мачта върлина, се снемаше, знак, че канцеларията е затворена и пътници повече не се пущат да минават, и стражарите оставаха сами. Не толкоз умората, колкото облекчението, че се отървават от стеснението пред началството, изведнъж ги разполагаше към почивка и ги развеселяваше. Те излизаха и сядаха на сянка пред митницата. Слънцето наближаваше да заседне и те виждаха пред себе си полето, заляно със светлина, зелено и безкрайно. А по онова време тук имаше места, по които плуг още не беше минал. Отсам и оттатък границата се разстилаха поляни, с такава гъста трева и с такъв висок бурен, че добитъкът се закриваше цял в тях. Най-много бяха овчите опашки, високи и жилави пръти, с отрупани с жълт цвят върхове, които светеха в лучите на слънцето като остриета на копия.