„Не изпитвам към вас нито лъжлива гордост, нито пък мога да ви се сърдя, приятелю мой. Чаках ви до два часа след полунощ. Да чакаш човека, когото обичаш! Който е почувствал тази мъка, не я налага на никого. Виждам ясно, че обичате за пръв път. Какво ви се е случило? Безпокоя се. Ако не се боях, че ще издам тайната на сърцето си, щях да дойда да науча какво ви се е случило — добро ли, или лошо? Но да изляза от къщи в такъв час било с кола, било пеша, нали значи да се погубя? Успокойте ме, обяснете ми защо не дойдохте след това, което баща ми ви е казал. Ще се разсърдя, но ще ви простя. Болен ли сте? Защо живеете толкова далече? Само една дума, за Бога! Скоро ще се видим, нали? Една дума ми е достатъчна, ако сте зает. Кажете: «Ида!» или «Болен съм.» Но ако бяхте болен, баща ми щеше да дойде да ми каже! Какво ли се е случило?…“
— Да, какво ли се е случило? — извика Йожен, който се втурна в столовата, като смачка писмото, без да го дочете.
— Колко е часът?
— Единадесет и половина! — каза Вотрен, като слагаше захар в кафето си.
Избягалият каторжник хвърли върху Йожен ледено омагьосващ поглед, какъвто могат да хвърлят само хората с изключителна магнетична сила и който, както казват, укротявал и най-лудите в лудниците, Йожен се разтрепери цял. На улицата изтрополя кола и един лакей в ливрея на господин Тайфер, когото госпожа Кутюр позна веднага, влезе бърже уплашен.
— Госпожице — извика той, — баща ви моли да дойдете веднага… Случи се голямо нещастие. Господин Фредерик се би на дуел и е ударен с шпага в челото; лекарите не се надяват да го спасят; едва ще имате време да се простите с него, той е вече в безсъзнание.
— Нещастният младеж! — извика Вотрен. — Как може да се кара човек, който има цели тридесет хиляди ливри годишна рента? Наистина може да се каже, че младежта не умее да се държи!
— Господине! — извика Йожен.
— Какво има, голямо дете — каза Вотрен, като допиваше кафето си спокойно, докато госпожица Мишоно го следеше много внимателно и не се трогна от изключителното събитие, което обърка всички. — Нима в Париж не стават всяка сутрин дуели?
— Ще дойда с вас, Викторина! — каза госпожа Кутюр.
И двете жени излязоха бърже без шалове и без шапки.
Преди да излезе, Викторина, с разплакали очи, хвърли върху Йожен един поглед, който му казваше: „Не вярвах, че нашето щастие ще ми струва сълзи!“
— Та вие сте бил цял пророк, господин Вотрен! — каза госпожа Воке.
— Аз съм всичко! — отвърна Жан Колен.
— Чудна работа! — продължи госпожа Воке, като наниза дума по дума незначителни приказки върху това събитие. — Смъртта ни грабва, без да ни пита. Младите често умират преди старите. Щастливи сме ние, жените, че не се бием на дуел, но затова пък страдаме от други болести, от които мъжете не страдат. Ние раждаме деца, а мъките на майката траят дълго време! Как потръгна на Викторина! Баща й е принуден да я признае!
— Ето — каза Вотрен, като погледна Йожен, — вчера тя нямаше и су, а днес има няколко милиона.
— Ах, господин Йожен — извика госпожа Воке, — добре се наредихте…
При тези думи дядо Горио погледна студента и видя в ръката му смачканото писмо.
— Вие не сте го дочели! Какво значи това? Нима и вие сте като другите? — запита той.
— Госпожо, аз никога няма да се оженя за госпожица Викторина — каза Йожен, като се обърна към госпожа Воке с чувство на ужас и погнуса, които изненадаха присъстващите.
Дядо Горио сграбчи ръката на студента и я стисна. Искаше му се да я целуне.
— Охо! — обади се Вотрен. — Италианците имат една хубава дума: col tempo!16
— Чакам отговор! — напомни на Растиняк пратеникът на госпожа дьо Нюсенжен.
— Кажете, че ще дойда.
Човекът си отиде, Йожен беше страшно възбуден, което му пречеше да бъде предпазлив.
— Какво да правя? — казваше той гласно, като си говореше сам. — Нямам никакви доказателства!
Вотрен се усмихна. В това време погълнатите от стомаха капки започнаха да действат. Но каторжникът беше толкова здрав, че стана, погледна Растиняк и каза с глух глас:
— Млади човече, доброто ни яде, докато спим!
И се строполи като мъртъв на пода.
— Значи, има Божия правда! — възкликна Йожен.
— Какво ли стана с бедния господин Вотрен!
— Удар! — извика госпожица Мишоно.
— Силвия, хайде, дъще моя, повикай лекар! — каза вдовицата. — Ах, господин Растиняк, тичайте бърже и доведете господин Бианшон; може би Силвия няма да намери нашия лекар господин Гренпрел.