Зашеметеното отроче измънква: „Блъдъря“, накрая получава от актьора балонче или портокал.
Този път всичко се обърна наопаки. Майката едва успя да започне:
— Искаш…
— ДЕТЕ, ЗАЩО РЪЦЕТЕ ТИ СА ВЪРЗАНИ С ШНУРЧЕТА?
Мъничето сведе поглед към еднопръстите ръкавици, поклащащи се от ръкавите му.
— Т’а ша рък’ички.
— РАЗБИРАМ. МНОГО ПРАКТИЧНО.
— Ти ищиншки ли ши?
— А ТИ КАК МИСЛИШ?
Под шапката разцъфтя лукава усмивка.
— Видях един твой прашчо да пишка.
Тонът подсказваше, че нищо в обозримото бъдеще няма да заличи това незабравимо събитие от паметта му.
— О, ТЪЙ ЛИ… ХМ, ДОБРЕ.
— И ши има отжад един голям…
— ВСЕ ПАК КАКВО СИ ПОЖЕЛА ЗА ПРАЗНИКА? — побърза да попита Дядо Прас.
Майката съзря удобния момент да подхване репликата си.
— Тя иска…
Дядо Прас нетърпеливо щракна с пръсти и устните й като че залепнаха. А детето пък се вкопчи свирепо в уникалния шанс.
— Ишкам армия. И голям жамък ш ощри кули. И меч.
— ОЩЕ КАКВО ТРЯБВА ДА МИ КАЖЕШ?
— Голя-я-ям меч — добави дребосъчето след напрегнат размисъл.
— ПРАВИЛНО! — одобри Дядо Прас.
Чичо Фрас обаче се примъкна до него и го побутна.
— От тях се очаква да ви благодарят — прошепна настойчиво.
— СИГУРЕН ЛИ СИ? ХОРАТА ОБИКНОВЕНО НЕ НАМИРАТ ПРИЧИНИ ДА ГО ПРАВЯТ.
— Исках да кажа, че децата благодарят на Дядо Прас! — изсъска Албърт. — Тоест в момента на вас, ясно?
— ДА, РАЗБИРА СЕ. ХМ. СЛУШАЙ, ОТ ТЕБ СЕ ОЧАКВА ДА МИ БЛАГОДАРИШ.
— Блъдъря.
— И БЪДИ ПОСЛУШНА. ТОВА Е ЕДНО ОТ УСЛОВИЯТА.
— ’бре.
— ЗНАЧИ СЕ СПОРАЗУМЯХМЕ.
Дядо Прас бръкна в чувала си и извади…
…внушителен модел на замък с остри сини покриви на кулите, които изглеждаха много подходящи за затваряне на принцеси в най-горните стаи…
…огромна кутия с няколкостотин удивително правдоподобни фигурки на рицари и войници…
…и меч. Острието му беше дълго четири стъпки и блестеше страховито.
А майката си пое дъх…
— Как ще й дадете това! — писна с все сила. — Опасно е!
— МЕЧОВЕТЕ ВИНАГИ СА ОПАСНИ — напомни Дядо Прас. — С ТАЗИ ЦЕЛ СА ИЗРАБОТЕНИ.
— Тя е още малка! — викна невъздържано и Кръмли.
— ЩЕ Й ПОСЛУЖИ ДОБРЕ В УСКОРЕНОТО УМСТВЕНО РАЗВИТИЕ.
— Ами ако се пореже?!
— ЩЕ СИ ИЗВЛЕЧЕ ВАЖНА ПОУКА ЗА ЖИВОТА.
Чичо Фрас зашепна трескаво.
— НИМА? Е, ДОБРЕ. НЕ СЪМ НАПЪЛНО КОМПЕТЕНТЕН И НЯМА ДА СПОРЯ.
Острието вече беше дървено.
— А и дъщеря ми не иска тези неща! — опита се да стъпче фактите майката на Дорийн. — Тя е момиче! И не мога да си позволя тези нафукани скъпи играчки!
— НО НАЛИ СЕ ПОДРАЗБИРА, ЧЕ ГИ ПОДАРЯВАМ? — озадачи се Дядо Прас.
— Хайде, де! — усмихна се неприятно майката.
— Подарявате ги, а? — намеси се потресен и Кръмли. — Не може! Това е наша стока! Как тъй ще я раздавате?! Подаръците за Прасоколеда да не са безплатни! — Изведнъж осъзна, че все повече родители, тоест потенциални клиенти, се обръщат и впиват в него неразгадаеми погледи. — Е… вярно, подаръкът си е подарък, но… първо трябва да се купи. — Закиска се нервно във все по-тежката тишина наоколо. — Играчките не се правят от малки елфи, ха-ха…
— Адски си прав — мъдро се съгласи чичо Фрас. — Трябва да си луд, за да пъхнеш остър инструмент в ръката на елф. Тутакси ще ти издълбае инициалите на челото.
— Значи всичко това е безплатно? — рязко попита майката на Дорийн.
Не би позволила да отвлекат вниманието й от същността. Господин Кръмли се вторачи безпомощно в играчките. Изобщо не приличаха на онези, които предлагаше в своя магазин. Отново се опита да огледа внимателно новия Дядо Прас. Всяка клетка в мозъка му твърдеше, че вижда весел дебелак в червено-бяла премяна.
Е… почти всяка клетка. Няколко по-схватливи забелязваха друго, само че не успяваха да разберат точно какво. Две-три — най-благоразумните — изобщо отказваха да свършат някаква работа.
И думите сами се изплъзнаха между зъбите му.
— Ами… както изглежда, подаръците са безплатни.
Макар да беше Прасоколеда, в сградите на Университета цареше трескаво оживление. Магьосниците поначало не си лягаха рано10, а и вече предвкусваха пиршеството, започващо в полунощ.
Мнозина са наясно със Силния и Слабия антропен принцип. Според Слабия принцип е страхотно забавно Вселената да е подредена по такъв начин, че хората да еволюират до степен да си изкарват прехраната като преподаватели в университети. Силният пък гласи, че целият смисъл на световното битие се състои не само в това хората да работят в университети, но и да пишат срещу главозамайващи хонорари книги, в чиито заглавия непременно присъстват думите „космос“ или „хаос“. (Прави са. Вселената несъмнено функционира в полза на човечеството. Личи дори по удобното свойство на слънцето да изгрява точно когато хората са готови да започнат дневните си занимания.)
10
Често приспособяваха течението на времето според потребностите си. Повечето старши магьосници, разбира се, живееха изцяло в миналото, но неколцина постъпваха като Професора по антропика, който бе измислил нова темпорална система, основаваща се на убеждението, че всички останали са заблуда.