„Искаме да предизвикаме края му.“
Дауни се замисли. Не беше чак толкова необичайно. Имаше подобни прецеденти. Всеки можеше да прибегне до услугите на Гилдията. Няколко зомбита например си бяха уредили сметките по този начин с онези, които бяха причинили сегашното им състояние. Лорд Дауни дори си позволяваше да мисли, че подчинената му Гилдия е практическото въплъщение на демокрацията. За да й възложи поръчка, човек нямаше нужда от интелект, положение в обществото, красота или обаяние. Само от пари, които за разлика от другите условия са достъпни за всекиго. Освен за бедняците, разбира се, но някои хора са просто безнадеждни случаи…
— Ние бихме могли… — подхвана той.
„Заплащането ще съответства на трудността на поставената ви задача.“
— Хм, нашите тарифи са…
„Ще ви бъдат изплатени три милиона долара.“
Дауни се облегна на стола си, за да преглътне това изявление. Сумата надвишаваше четирикратно най-високото заплащане, получавано някога от член на Гилдията, а онази поръчка включваше цялото благородно семейство заедно с останалите да пренощуват гости.
— Без да задаваме въпроси, нали? — помъчи се да спечели време.
„Няма да им бъде отговорено.“
— Да разбирам ли, че предложената от вас сума отразява и трудността на поръчката? Обектът да не се е заобиколил с многобройна охрана?
„Изобщо не е охраняван. Но сме уверени, че е почти невъзможно да бъде заличен с конвенционални оръжия.“
Дауни кимна. И това не му се струваше прекалено. През годините на съществуването си Гилдията бе натрупала интересна колекция от твърде неконвенционални оръжия. Заличен, значи? Интересен израз…
— Предпочитаме да знаем за кого работим.
„Не се съмняваме, че предпочитанията ви са такива.“
— Тоест трябва да научим името ви. Или имената. Естествено при пълна дискретност от наша страна. Все нещо трябва да впишем в архивите си.
„Бихте могли да ни назовете… Ревизорите.“
— Нима? И в кои области извършвате ревизии?
„Във всички.“
— Все пак мисля, че е задължително да знаем повече за вас.
„Ние сме онези, които ви плащат три милиона долара.“
Дауни схвана намека, макар и да не му хареса. Признаваше, че три милиона са достатъчни човек да забрави почти всеки хрумнал му въпрос.
— Е, да… Но в конкретните обстоятелства, а и тъй като сте нов клиент, бихме предпочели да получим парите в аванс.
„Както желаете. Златото вече е във вашите трезори.“
— Искате да кажете, че скоро ще бъде там, нали? — учтиво уточни лорд Дауни.
„Не. То е в трезорите ви. Знаем това, защото току-що го сложихме там.“
Старшият Убиец позяпа празната качулка пред себе си и без да отмества поглед, взе фунийката на разговорната тръба от бюрото си. Подсвирна и повика:
— Господин Уинво? Аха, радвам се, че ме чувате. Моля ви, кажете ми приблизително колко имаме в трезорите. О, горе-долу. С точност плюс-минус един милион. — Помълча и настоя: — Е, угодете на каприза ми и въпреки това проверете, бива ли?
Остави тръбата и опря длани на бюрото.
— Бих ли могъл да ви предложа нещо за пиене?
„Убедени сме, че бихте могъл.“
Дауни се изправи с известно облекчение и отиде при голямото барче в стената. Ръката му замря нерешително пред кристалните бутилки с етикети „Мор“, „Нижд“, „Тумрев“ и „Иксиу“.3
— А какви напитки предпочитате?
Дауни се чудеше къде ли е устата на Ревизора. А ръката му разсеяно се плъзна към гарафата с надпис „Аворто“.
„Ние не пием.“
— Но току-що казахте, че бих могъл да ви предложа нещо за пиене…
„Именно. Смятаме, че сте напълно способен да го сторите.“
— Аха… — В този миг разговорната тръба изсвири глухо. — Да, господин Уинво? Сериозно ли говорите? О, няма нищо смайващо, самият аз все намирам изпаднали монети по дивана… Не, не си правя… Разбира се, че имах причина да предполагам… Успокойте се, за нищо не ви… Да, прекрасна идея, вървете да си отдъхнете, много ви се е събрало. Благодаря ви за усърдието.
Качулката не бе помръднала по време на разговора.
— Време е да ни осведомите къде, кога и разбира се — кого — напомни Дауни.
Качулката кимна. „Мястото не можете да намерите на никоя карта. Желаем поръчката да бъде изпълнена за не повече от седмица. Това е извънредно важно. А по въпроса за самоличността…“
Върху бюрото се появи рисунка, а в главата на Даунк прозвуча: „Нека го наречем просто Дебелака.“
— Шегувате ли се?!
„Никога не се шегуваме.“
„Личи ви“ — мислено се озъби той и потропа с пръсти.
— Хм, мнозина биха заявили убедено, че този… индивид не съществува.
„Задължително е да съществува. Иначе каква е причината веднага да го познаете на рисунката? Освен това хората водят оживена кореспонденция с него.“
3
Печално и жалко е, че мнозина благородници са си позволявали да тънат в такава заблуда — слугите уж биха се подлъгали за съдържанието, ако етикетите са надписани отзад напред. В отговор на нескопосаните им хитрини немалко икономи са предполагали с доста по-голямо основание, че господарите няма да забележат, ако уискито бъде допълнено с янкип.