— Оставете всичко на нас. Вие се приберете в кабинета си, сипете си чайче, а ние ще прекратим веднага това нарушение на обществения ред. — Господин Кръмли имаше сериозни съмнения, но все пак се вслуша в съвета и се отдалечи. Ефрейтор Нобс потри ръце. — Тежкарчо, във вашите земи имате ли си Прасоколеда? Я виж, на тая пътека по стълбата май е пикало прасе…
— Наричаме този ден Постите на Свети Осори — обясни Визит, който беше от Омния. — Не го смятаме за повод да се поддаваме на суеверия, както и на алчността на търговците. Просто се събираме по родове за молитва и пост.
— Знам ги аз тия пости зад заключената врата. Пуйка, прасенце, нещо такова, а?
— Ние все пак постим, ефрейтор Нобс.
— Ваша си работа. Ами подаръци?
Долепиха се пъргаво до парапета, за да пуснат две момченца, помъкнали лодка с гребла.
— Смята се за подходящо да си разменяме новоиздадени брошури по религиозни въпроси. Разбира се, приготвяме за децата екземпляри от „Книгата на Осори“. Понякога са илюстрирани — добави колебливо Визит, сякаш намекваше за съмнителни удоволствия.
Момиченце, високо три-четири педи, мъкнеше двойно по-голям от нея плюшен мечок. Розов.
— А на мен все ми подаряват соли за вана — оплака се Ноби. — Сапуни, шампоани, хавлии… Че аз да не би да се къпя? Отдавна трябваше да са се досетили.
— Непростимо — поклати глава Визит.
На етажа с играчките завариха смайващо оживление.
— Виж ги само… Аз като бях малък, тоя господинчо, Дядо Прас де, нищичко не ми носеше — изсъска ефрейтор Нобс, вперил мрачен поглед в децата. — А редовно окачах чорап преди Прасоколеда.
Свали си шлема и избърса запотеното си чело. Не беше герой, но в очите му изведнъж светна зъл блясък. В съсухрения и разкривен орган на душата му прокървя стара рана.
— Отивам да го докопам — отсече той.
Между Голямата зала и входа на Невидимия университет се помещава скромен кръгъл вестибюл, известен като Мемориала на Архиканцлер Боуел. Никой не помни защо, както никой не знае и кому е нужно там да се оставят кифличка със стафиди и един меден цент на каменен рафт всяка втора сряда.11
Ридкъли стоеше насред вестибюла и зяпаше тавана.
— Я се опитай да разсееш недоумението ми — подкани той властно Старшия дискусионен наставник. — Нали никога не сме канили жени за пиршеството по случай Прасоколеда?
— Разбира се, че не сме канили! — възкликна Старшият наставник. Чудеше се с какво ли гредите горе са привлекли вниманието на Архиканцлера. — Нали ще ни вкиснат празника?
— А всички прислужнички имат почивен ден до полунощ, нали?
— Много хубав обичай според мен.
Вратните прешлени на Старшия наставник вече скърцаха от непривичното упражнение.
— Тогава заради кого окачаме онази грамадна окаяна китка имел ей там?
— Ъ-ъ… Ами… Като символ.
— Да?
Старшият наставник осъзна, че обяснението е някак оскъдно. Започна да рови в прашасалия килер на общата си култура.
— Листата… те са символ на… зеленото. Пък плодчетата… на бялото. Точно така. На зеленото и на бялото. Много символично.
Изчака, но за съжаление опасенията му се сбъднаха.
— Та на какво са символ все пак?
Старшият дискусионен наставник се прокашля.
— Не съм сигурен дали трябва да са символ на нещо.
— Тъй ли… Значи може да се каже, че в този случай зеленото и бялото са символ на едно паразитиращо растение?
— Определено.
— И белият имел всъщност е символ на белия имел?
— Именно, сър.
Старшият наставник съзнаваше, че вече е с единия крак в кълчищата.
— Чудна работа — още по-замислено продължи Архиканцлерът. — Това твърдение или е толкова съдържателно, че цял живот не би ти стигнал да го разгадаеш, или е абсолютна тъпотия. Но кое е вярното?
— Може би и двете — отчаяно предположи Старшият наставник.
— А твоят коментар — безмилостно го довърши Ридкъли — е или извънредно проницателен, или безсмислено банален.
— Може би и дв…
— Не прекалявай.
Някой потропа решително на външната врата.
— Трябва да са готованците — отдъхна си Старшият наставник. — Идват всяка Прасоколеда. Знаеш ли, много ми харесва как пеят „Бели като лилии“.
Архиканцлерът пак се озърна към китката имел, изгледа сурово сияещия си подчинен и отвори малкото капаче на вратата.
— О, добре сте ни дошли… — Запъна се. — Хм. Позволявам си да кажа, че можехте да изберете и по-подходящ момент.
Закачулена фигура мина направо през дебелото дърво, понесла на рамо някакъв вързоп. Старшият дискусионен наставник отскочи плашливо. Едва след секунда забеляза, че онова, което бе взел за служебна роба, има дантела по кантовете, а качулката е много изящно скроена.
11
Церемонията се спазва строго, разбира се. Ако зарежеш традициите, защото не проумяваш смисъла им, с какво ще си по-добър от презрените чужденци?