— Имаме ли време да намерим някоя от тях и да я попитаме? — простодушие предложи О, богът.
— О, времето не е проблем…
Някои вярват, че знанието се добива подобно на скъпоценна руда от сивите скални слоеве на невежеството.
Други пък са убедени, че знанието може само да бъде извлечено от паметта. Имало е някакъв Златен век в далечното минало, когато всичко е било известно, а камъните така са се напасвали, че да не пъхнеш и острието на джобно ножче в пролуките. Не е ли очевидно, че тогава са имали и летящи машини, защото онези гигантски чертежи са се виждали добре само отгоре?… А и четох някъде, че в онзи музей имало джобен калкулатор, намерили го под олтара на един храм… Ама нали се сещаш, скапаните власти всичко потулват…14
А Муструм Ридкъли си знаеше, че знанието се придобива, като крещиш на околните. Имаше твърдото намерение да постигне целта си именно по този начин.
Магьосниците седяха начумерени около маса, отрупана с книги.
— Слушай, Муструм, Прасоколеда е — напомни с укор Деканът, но не престана да прелиства дебел том.
— Има време до полунощ — ухили се зловещо Архиканцлерът. — Докато се чудите какво и защо става, ще огладнеете достатъчно.
— Аз май напипах нещо — обади се Професорът по неопределени изследвания. — В „Справочник за боговете“ на Уодли. Има разни бележки за лари и пенати, които доста пасват на нашите главоболия.
— Тия пък какви са?
— Домашни божества. Тоест… Били са някога. Май са се изгубили в нищото преди много време. Нещо като… малки духчета в къщата, например за…
Трима наведнъж, проявявайки неприсъща за магьосниците пъргавина на мисълта, му запушиха устата с длани.
— По-внимателно! — скара му се Ридкъли. — „Безгрижно слово и… ето ти напаст нова.“ Имаме си вече дебел Бог на стомашното разстройство, дето кисне в тоалетната. Между другото къде е Ковчежникът?
— Беше в тоалетната — отвърна Лекторът по съвременни руни.
— Когато онзи?…
— Да.
— Е, няма страшно, ще му се размине — увери ги Ридкъли с нехайството на човек, който говори за неприятностите на друг зад гърба му. — Само че няма нужда да се множат тези… как ги нарече?
— Лари и пенати. Не съм казвал обаче…
— За мен всичко е ясно. Нещо се е объркало и тези дребни пакостници се връщат. Само трябва да научим каква е белята и да я оправим.
— Ох, радвам се, че си свършихме работата — въздъхна Деканът.
— Домашни божества, значи…
— Ами грижели са се хлябът да бухне красиво, млякото да е достатъчно маслено…
— Брей! А някой от тях хапвал ли е моливи? И как са били настроени към чорапите?
— Било е по времето на Първата империя — вдигна рамене Професорът по неопределени изследвания. — Тоги, сандали, нали знаете…
— Аха. Чорапите не са били на мода, тъй ли?
— Определено. Пък и за моливите нищо не е написано в хрониките.
— Приспособили са се бързичко — поклати глава Ридкъли. — Нямало е как да не забележат промените. Някога са се занимавали с хляба, сега пък си имаме твари, дето ядат моливи и чорапи. Май се грижат и никога да нямаш чиста хавлия подръка…
Далечен звън.
Той млъкна.
— Пак го направих, а? — Другите закимаха мрачно.
— Как мислите, аз ли съм първият човек, който е споменал?…
Ново задружно движение на умни глави.
— Е, да му се не види, ама наистина няма чисти хавлии, когато…
Мъхеста кърпа прелетя над масата с жужене. Смътно се забелязваха множество крилца.
— Тази беше от моите — недоволно съобщи Лекторът по съвременни руни.
— Хавлиени оси! — прихна Деканът. — Бива си те, Муструм.
— Ами, по дяволите, такива сме си хората! — разгорещи се Архиканцлерът. — Нещо се оплесква, друго се губи… Съвсем естествено е да си измисляш малки твари, които, да речем… Добре, разбрах! Ще си затварям устата! Исках само да кажа, че човек по природа е митопоетично същество.
— И какво означава това? — полюбопитства Старшият дискусионен наставник.
— Означава, че си съчиняваме в движение разни глупости — отговори Деканът, без да го погледне.
— Ъ-ъ… извинете, господа — намеси се Пондър Стибънс, който неуморно изпълваше лист след лист с разкривения си почерк, — значи приемаме предположението, че тези създания се завръщат в нашия свят?
— Никак не ми допада да питаме за всичко онази мислеща машина — тутакси се озъби Деканът. — Колко пъти да ви повтарям, че я издигаме в култ! Лично на мен и окултното ми стига.
— И това го имa — съгласи се Архиканцлерът, — но, от друга страна, онази джаджа е единствената тук, която изобщо си прави труда да мисли, пък и върши каквото й се нареди.
14
Изумително е например хитроумието, с което властите потулват тайната на срещите с извънземни, като се знаят жалките им постижения във всичко останало. Едно от правдоподобните обяснения гласи, че самите извънземни са твърде засрамени от поведението си и не искат да се разчува.
Не се знае защо повечето хвъркащи из пространството раси са склонни да тършуват из затънтените кътчета на Земята, преди да установят най-официално контакт с хората. Но както изглежда, представители на няколкостотин цивилизации се размотават из идилични селски райони, без да подозират за присъствието на останалите изследователи. Неизбежно следствие от тази бъркотия е да започнат да се отвличат един друг, вместо да докопват аборигени. Всъщност някои от тях са били отвлечени, докато са дебнели други, готвещи се да отмъкнат извънземни от трета раса, които пък не разбрали дадените им заповеди, затова се канели да събират добитъка в загадъчни кръгове й да осакатяват посевите. В момента планетата Земя е обявена за забранена зона за всички извънземни, докато те се съвещават и търсят отговора на въпроса, с колко оригинални маркови екземпляри от човечеството разполагат. Вече ги обземат мрачни подозрения, че имат в лабораториите си само един, и то грамаден, космат и с огромни стъпала.
Истината е някъде там, трябва само да се пресегнеш към нея, лъжите обаче отдавна са се наместили в главата ти.