— Значи не се знае къде е. Ех, че…
— Но май още не е минал оттук — досети се Пондър.
— А как би му хрумнало да ни навести? — унило промълви Архиканцлерът.
Библиотекарят се зави презглава и се унесе в още по-сладки сънища.
Като орангутан той копнееше за топлината на тропическите джунгли. Имаше едно незначително затруднение — никога през живота си не бе зървал тропически джунгли, защото първо си беше човек, а после се разви до маймуна. Въпреки това изобщо не му допадаше зимният студ. А беше библиотекар до мозъка на костите си, затова не би позволил и най-нищожно огънче да пламне сред книгите. Затова навсякъде другаде из Невидимия университет непрекъснато изчезваха одеяла и други подходящи материали за завивки. А в справочния отдел на библиотеката се трупаше все по-дебел пашкул около човекоподобния й отговорник.
Нещо изскърца до импровизираното му леговище, чу се шепот.
— В никакъв случай не палете фенера!
— Аз пък се чудех защо не го зърнах никъде цялата вечер…
— Сър, той си ляга рано преди Прасоколеда. Аха, намерих го… — зарадва се Пондър. — Провървя ни. Още не е напълнен. Ако се съди по миризмата, взел е назаем един от Ковчежника.
— Нима всяка година окача чорап?!
— Така изглежда.
— Но той не е дете, въпреки несъмненото си детинско простодушие…
— Сър, може би за човекоподобните не е съвсем същото…
— Хм, нима мислиш, че в джунглите празнуват Прасоколеда?!
— Не ми се вярва, сър. Все пак там нямат комини.
— А и краката им са късички. Ще бъдат доста онеправдани откъм дължина на чорапите, нали? Виж, ако окачат ръкавици, могат да се облажат. Ръцете им си ги бива, висят до земята.
— Прозорлива забележка, господин Архиканцлер.
— А какво е поставил върху… Брей, чаша вермут! Е, да не се похабява…
В мрака прозвуча припряно бълбукане.
— Сър, все пак вермутът беше за Дядо Прас.
— Ами бананите?
— Предполагам, че са за прасетата.
— За кои прасета?
— Не се ли сещате, сър? Четири грамадни шопара, които теглят шейната на Дядо Прас… — Пондър се позапъна и си спомни на колко години е. — Децата вярват и в тях — добави смутен.
— Банани за прасетата, а? Нетрадиционен подход. Аз бих им поднесъл жълъди. Или ябълки.
— Разбирам, сър, но работата е там, че Библиотекарят обича банани.
— Аха… искрена проява на щедрост. Ами добре, господин Стибънс, да се настаним удобно и да чакаме.
— Да, сър.
В тъмата проблесна огънче — Ридкъли, без да подозира, изложи на риск живота си, като си запали лулата.
„Аз чакам Дядо Прас — мислено си размахваше пръст Пондър Стибънс. — Седя на тъмно и чакам Дядо Прас! Аз! Привърженикът на натурфилософията. Мога веднага да кажа колко е корен квадратен от 27,4.15 Не е редно! А дори не съм си окачил чорапа. Поне щеше да има някакъв смисъл…“ Смръзна се за миг, после свали единия си моден островърх сандал и смъкна чорапа от крака си.
Олекваше му, като си внушаваше, че подлага на проверка интересна научна хипотеза. Някъде наблизо Ридкъли попита:
— Колко трябва да киснем тука според теб?
— Широко разпространено е схващането, че подаръците се доставят преди полунощ.
— Аха… Добре ли сте, господин Стибънс?
— Чувствам се чудесно, сър. Наистина. Ъ-ъ… Случайно да имате някаква карфица? Или пиронче?
— Не ми се вярва.
— Няма значение. Намерих ножче за разрязване на страници.
Тишината беше нарушена от неприятно дрънчене. Библиотекарят изсумтя насън.
— Ама какви ги вършиш?
— Бутнах лопатката за въглища до камината.
— А защо опипваш наоколо?
— Аз всъщност… Искам да проведа един експеримент. В края на краищата… Не се знае.
— Кое не се знае?
— Ами… изобщо. Не се знае.
— Знае се понякога — увери го Ридкъли. — Убеден съм, че вече знам много повече, отколкото преди години. Дори си мисля, че е чудно колко много знаеш, без да се усетиш, че си го научил. Питам се какво ли ще знам след време.
— Не се знае.
— Вярно.
Бинки препускаше леко през някакви мъгливи кълбета, а наглед не помръдваше.
— О, аз! — прошепна Хленчо.
— Какво има?
— Ами затвори си очите, ще разбереш.
Тя стисна клепачи и тутакси вдигна ръка към очите си.
— Пак виждам…
— Мислех, че само аз се мъча. Обикновено е така.
Кълбетата изчезнаха и под тях се откри зеленина.
Странна гледка. Наистина беше някаква растителност. Сюзън бе прелитала няколко пъти над поля и гори, дори над блата и джунгли, но те изобщо не изглеждаха толкова зелени. Пейзажът долу се мъчеше да докаже, че и зеленото е основен цвят в природата.
А онова криволичещо нещо…
15
Би трябвало да си признае, че отговорът ще гласи: „Ами пет цяло и нещо отгоре.“ Все пак би налучкал приблизително…