— Дайте да зарежем всичко и да се разкараме!
— И как ще се оправяш, като те подгони?
— Че що му е да се занимава с нас?
— За приятели ще намери време — горчиво изръмжа Средния Дейв. — Айде бе, дайте ми някакъв чист парцал!
— Ясно, ама… Оня не може да тършува навсякъде.
Средния Дейв поклати глава. Бе завършил с оцеляване уличния университет на Анкх-Морпорк, от което вродената му схватливост се наточи до блясък. И един поглед в двете различни, но еднакво страшни очи му стигаше, за да осъзнае истината — ако Тийтайм реши да те намери, няма да тършува навсякъде. Ще дойде направо там, където си се спотаил.
— А братчето ти що толкоз го харесва?
Средния Дейв сви устни. Банджо винаги правеше каквото поискаше неговият брат. Поне доскоро.
Промяната май започна с онзи юмручен удар в кръчмата. На Средния Дейв никак не му се умуваше над противната сценка. Бе обещал на майка си да се грижи за Банджо16, а тогава брат му рухна по гръб като отсечено хилядолетно дърво. И когато Средния Дейв скочи от стола си, за да угаси веднъж завинаги гнусния блясък в очичките на убиеца, Тийтайм вече беше опрял нож в гърба му. Ей на това му се викаше унижение…
После Банджо се изправи много учуден и изплю зъб от устата си…
— Ако брат ти не се лепеше тъй за него, щяхме да го връхлетим всички заедно — мечтателно промълви Котака.
— Да го връхлетим ли? — повтори с неописуем глас Средния Дейв.
— Тъй, де! Ти си виновен, да знаеш! — подхвана Мрежестия.
— Я глей ти! Аз ли се прехласвах по десетте хиляди долара?
Мрежестия отстъпи припряно.
— Де да знам, че ще налетим на таквиз щуротии! Искам да си ходя вкъщи!
Средния Дейв се поколеба въпреки болката и яростта. Мрежестия открай време си мрънкаше и се жалваше, но този път имаше нещо нередно. Вярно, местенцето си беше страшничко, а и от заниманията с всички онези зъби тръпки го побиваха… Помнеше обаче как се държеше Мрежестия, когато веднъж ги подгониха и Стражата, и Гилдията на крадците.
— Ей, к’во ви става на всичките? Все едно… сте дечица!
В камината падаха сажди.
— Да предположим, че е той — обади се Ридкъли.
Нещо тупна в пепелта. Двамата магьосници изчакаха мълчаливо фигурата да се надигне. Зашумоля хартия.
— Я ДА ВИДИМ…
Потракване — лулата падна от отворената уста на архиканцлера.
— Кой си ти, дяволите те взели?! Стибънс, запали една свещ най-сетне! Смърт се поотдръпна.
— АЗ СЪМ ДЯДО ПРАС, РАЗБИРА СЕ. Ъ-Ъ… ХО. ХО. ХО. И АКО СМЕЯ ДА ПОПИТАМ, НИМА БИХТЕ ОЧАКВАЛИ ДРУГ ДА СЛЕЗЕ ПРЕЗ КОМИНА В ТАЗИ НОЩ?
— Не си Дядо Прас!
— КАК ДА НЕ СЪМ, КАТО СИ ИМАМ БРАДАТА, ВЪЗГЛАВНИЦАТА ПОД…
— Защо ли обаче си толкова кльощав в лицето, а?
— АЗ… НЕ СЕ ЧУВСТВАМ ДОБРЕ. ЗАРАДИ… ВСИЧКИТЕ ЧАШИ ВЕРМУТ И ТИЧАНЕТО НАСАМ-НАТАМ. ПРИЛОША МИ.
— Смъртоносно, бих казал.
Ридкъли докопа брадата и яростно опънатото ластиче се спраска.
— Аха, фалшива брада!
— НЕ Е! — отчаяно отрече Смърт.
— Ето ги и кукичките за ушите. Не се съмнявам, че ужасно са те затруднили! — Архиканцлерът размаха победоносно уликата. — И защо се промъкваш през комина? Що за смахнати хрумвания?!
Смърт показа малкото смачкано листче, сякаш за да се оправдае.
— ОФИЦИАЛНО ПИСМО ДО ДЯДО ПРАС. ТУК ПИШЕ… — Взря се по-внимателно. — АМИ МНОГО НЕЩА. ИМА ДЪЛЪГ СПИСЪК. БИБЛИОТЕЧНИ ПЕЧАТИ, БИБЛИОГРАФСКИ СПРАВОЧНИЦИ, МОЛИВИ, БАНАНИ…
— Библиотекарят е поискал всичко това от Дядо Прас? — учуди се Архиканцлерът. — Но защо?
— НЕ ЗНАМ — уклончиво отговори Смърт.
Затискаше с костеливия си палец изречението, отнасящо се до Ридкъли. Библиотекарят бе съчинил любопитен орангутански йероглиф за израза „кучи гъз“.
— Има цели кутии моливи в бюрото ми — проточи Архиканцлерът. — Давам веднага нов молив на всекиго, ако ми докаже, че е изписал докрай стария.
— ЗНАЧИ ТРЯБВА ДА ТИ ДОКАЖАТ ЛИПСАТА НА МОЛИВ?
— Разбира се! Щом са му били необходими канцеларски консумативи, би трябвало да дойде първо при мен. Никой човек не би могъл да ти каже, че се инатя.
— ИМЕННО — невъзмутимо потвърди Смърт с точността на опитен антрополог.
— Е, не държа запас от банани, естествено. — Ридкъли успя да вцепени Пондър Стибънс, когато мушна с показалец възглавницата под червената куртка. За миг по-младият му колега забрави, че всички магьосници знаят точния час на смъртта си.17
— Но защо тъкмо ти се захвана с това? Какво сполетя другото приятелче?
— ИЗГЛЕЖДА СЕ НАЛАГА ДА ТИ ОБЯСНЯ.
Сайдни едва не си глътна езика, когато Тийтайм се появи до него.
— Напредваме ли?
16
Такава беше предсмъртната заръка на Мамчето Лилиуайт, макар тя да не подозираше, че е настъпил последният й час. „Бягайте при конете, аз ще ги отпъдя от стълбите. Ако стане нещо с мен, наглеждай тъпчото!“
17
Поне го научават навреме, за да поръчат най-хубавото им наметало да бъде изпрано и изгладено, да опустошат избата и да се наплюскат до пръсване. Значително по-добър вариант на килията за осъдени на смърт, защото си спестяват скъпите и безплодни увъртания на адвокатите.