Франсис Брет Харт
Дясното око на коменданта
Лето Господне 1797 отминаваше на брега на Калифорния с югозападна буря. Заливчето Сан Карлос, макар и защитено от носовете Благословена троица, бушуваше и кипеше, морската пяна се люшкаше, сбила се под граничещата с морето градинска стена на мисията, въздухът бе изпълнен с пръски и пясък и както гледаше през дълбоката амбразура на прозореца в караулното помещение на президиото, сеньор команданте Херменгилдо Салватиера усещаше изсушенйте му от пушек бузи да се зачервяват от соления дъх на далечното море.
Комендантът, както казах, гледаше замислено през прозореца на караулното помещение. Може би прехвърляше в ума си събитията на наближилата края си година. Но и за гарнизона, и за президиото имаше много малко за припомняне. Годината, както и другите преди нея, бе изтекла без събития — дните бяха се изнизали с възхитителното еднообразие на простите задължения, ненарушавани от произшествия или пречки. Редовното повторение на празниците и дните на светиите, веднъж на шест месеца куриер от Сан Диего, нарядко някой транспортен кораб, а още по-рядко чуждестранен платноход, бяха само подробности в патриархалния му живот. Ако нямаше никакви постижения, положително нямаше и несполуки. Богата жетва и търпеливо трудолюбие обилно задоволяваха нуждите на президиото и мисията. Откъснати от семейството на народите, те се интересуваха много по-малко от войните, които разтърсваха света, отколкото от последното земетресение; борбата, която дари независимост на колониите в другия край на континента, не будеше у тях никакви помисли: Накъсо, беше онова великолепно сиромашко лято на калифорнийската история, което е все още забулено с толкова много поетична мъгла — тази мека, ленива есен на испанското владичество, която толкова скоро щеше да бъде последвана от зимните вихрушки на мексиканската независимост и съживяващата пролет на завоюването от Щатите.
Комендантът се извърна от прозореца и отиде при огъня, който гореше буйно в дълбокото, приличащо на пещ огнище. На масата лежаха куп тетрадки — трудът на училището в президиото. Той ги запрелиства с бащински интерес и заразглежда хубавите закръглени букви на библейските текстове — първите благочестиви ченгелчета на учениците от Сан Карлос, — от устните му се изтръгна гласна похвала: „Авимелех я взе от Авраама …“ — о, малкия, отлично!… „Яков изпрати да видят брат му…“ — „Христебоже! Тая твоя извивка нагоре, Пакита, е великолепна, това ще го види губернаторът!“. Влага на честна гордост замъгли лявото око на коменданта — дясното, уви, преди двадесет години бе запечатано от една индианска стрела. Той леко го потърка с ръкава на кожената си дреха и продължи: „Измаилтяните, като пристигнаха …“
Тука той спря, защото в двора се чуха крачки, някой стъпи на прага и вътре влезе непознат мъж. С инстинкта на стар воин, след бегъл поглед към влезлия, комендантът бързо се обърна към стената, където висеше вярната му толедска сабя, или поне трябваше да виси. Но там я нямаше и той си спомни, че за последен път бе видял оръжието в ръцете на Пепито, невръстния син на Баутиста, майстора на тортилите, който я яздеше нагоре-надолу по галерията — комендантът се изчерви и се задоволи само да се намръщи на непознатия.
Ала държането на дошлия, макар и непочтително, бе несъмнено миролюбиво. Нямаше оръжие и носеше обикновена наметка от брезент и моряшки ботуши. С изключение на отвратителната миризма на риба, у него нямаше нищо особено.
Името му, както той осведоми коменданта на испански език, който беше повече свободен, отколкото елегантен или точен, било Пелег Скъдър. Бил капитан на шхуната „Върховен съд“ от пристанището Салем в щата Масачусетс, на търговско плаване за Южните морета, но принуден от бурното време да влезе в залива Сан Карлос. Молил за разрешение да изчака края на бурята под закрилата на носовете Благословена троица и нищо повече. От вода нямал нужда, понеже се запасил в Бодега. Познато му било строгото спазване на испанските пристанищни разпореждания по отношение на чуждестранните кораби и нямало да направи нищо против суровата дисциплина и добрия ред в селището. Имаше лека нотка на сарказъм в неговия тон, когато погледна изоставения плац на президиото и портата, пред която нямаше часовой. Работата беше, че часовият Фелипе Гомес бе потърсил тихомълком убежище в началото на бурята и след това го намериха да спи в коридора.
Комендантът се поколеба. Пристанищният правилник беше строг, но той бе свикнал да упражнява лична власт и с изключение на една стара заповед от преди десет години във връзка с американския кораб „Колумбия“, нямаше друг прецедент, от който да се ръководи. Бурята беше стихийна и човечността го подтикваше да удовлетвори молбата на чужденеца. Ще бъде напълно справедливо спрямо коменданта да се каже, че безсилието му да наложи отказ не влияеше на неговата непоколебимост. Би отказал на двадесет и четири топовен кораб със същото безразличие към последиците, с което го даде толкова любезно на тази търговска шхуна на янките. Той постави единственото условие да няма никакви съобщения между кораба и брега.