Джени закова до него и вдигна врата.
— Сам, — повика го тя. — опитай се да извадиш кутията с електронния мозък на синята кола. Все още работи на аварийно захранване и се опитва да предава, макар и слабо.
Мърдок измъкна кутията с мозъка и се върна при Джени.
— Откри ли нещо?
— Следи, които водят на северозапад.
— Карай натам.
Следващите двадесет минути пътуваха в мълчание.
— Конвоят е бил от осем коли — най-сетне се обади Джени.
— Какво?
— Току що го чух в новините. По всичко изглежда, че две от колите са влезли във връзка с дивите. И сега са с тях. Те са издали местонахождението на конвоя и са предали останалите.
— А какво е станало с пътниците?
— Сигурно са ги елиминирали, преди да се присъединят към глутницата.
Мърдок запали цигара с треперещи ръце.
— Джени, какво кара една кола да подивее? Дали несигурността, породена от постоянния недостиг на гориво? Или желанието да разполага с неограничен брой резервни части? Защо го правят?
— Не зная, Сам. Никога не съм мислила за това.
— Преди десет години, техния водач Дяволската кола уби брат ми по време на атаката срещу неговата Укрепена бензиностанция и оттогава преследвам този черен „Кадилак“. Търсил съм го от въздуха, пеша, използвал съм и други коли преди да те имам. Въоръжени с ракети и инфрачервени детектори. Подреждал съм минни полета. Но все ми се изплъзваше, все ме изпреварваше, винаги беше на крачка пред мен. И тогава реших да построя теб.
— Знаех, че го мразиш, но все се чудех каква е причината — отвърна Джени.
Мърдок дръпна от цигарата.
— Накарах да те програмират, бронират и въоръжат така, че да станеш най-здравото, най-бързото и най-умното създание на колела, Джени. Ти си Алената лейди. Ти си единствената кола, която може да види сметката на „Кадилака“ и неговата глутница. Съоръжена си със зъби и нокти, каквито не са сънували. Този път ще ги пипна.
— Можеше да си останеш вкъщи, Сам, и да позволиш на мен да свърша тази работа.
— Не. Зная, че можех, но исках да съм там. Искам аз да давам заповедите, да натискам копчетата и да видя със собствените си очи как Дяволската кола ще се превърне в опушено скеле. Колко хора, колко коли е унищожила? Загубил съм им броя. Трябва да я спипам, Джени!
— Ще ти я намеря, Сам.
Продължиха да се носят напред, с близо двеста мили в час.
— Как сме с горивото, Джени?
— Имаме достатъчно, дори без да броим допълнителните резервоари. — Тук следата е съвсем прясна — добави тя.
Мърдок угаси цигарата и запали нова.
— …Някои от тях носят в себе си умрели пътници, привързани в седнало положение — рече той. — за да приличат на нормални коли. Черният „Кадилак“ го прави постоянно и колкото се може по-често сменя пасажерите. Поддържа ниска температура в купето, за да издържат по-дълго.
— Доста знаеш за него, Сам.
— Приспал бдителността на брат ми с лъжливи пътници и фалшиви номера. Накарал го да отвори вратата на неговата Укрепена бензиностанция. А след това нахлула глутницата. Казват, че „Кадилакът“ понякога променял цвета си, но винаги накрая неизменно се връщал към черния. Случвало се е дори да влиза в големи градове и да зарежда на обикновени бензиностанции, като използва фалшиви номера. А когато се приближавал бензинаджията за да получи пари — духвал яко дим! Може да имитира най-различни човешки гласове. Преследвали го, но безуспешно — следите се губели в просторите на Великата равнина…
Джени рязко смени посоката.
— Сам! Следата е доста интензивна! Отива към планините!
— Следвай я! — извика развълнувано Мърдок.
Продължиха да пътуват в мълчание. На изток се виждаха първите признаци на зараждащия се ден. Започнаха да се изкачват по един полегат хълм. Постепенно наклонът се увеличи. Джени забави скорост, за да се нагоди към неравния терен.
— Какво има? — попита Мърдок.
— Не мога да карам бързо по този терен — отвърна тя. — Освен това ми е трудно да следвам дирята.
— Защо?
— Остатъчната радиация е висока по тези места — обясни Джени. — Това създава смущения в системата за проследяване.
— Не искам да ги изпуснем, Джени.
— Следата води право към планината.
— Натам! Натам!
Но скоростта продължи да пада.
— Объркана съм, Сам! Загубих следата.
— Сигурно лагерът им е наблизо — може би е пещера, или нещо подобно, където да не могат да бъдат открити от въздуха.
— Какво да правя сега?
— Дръж тази посока и търси отвори в скалата. И внимавай! Всеки миг могат да ни нападнат!
Продължиха да се носят по ниските хълмове. Джени бе повдигнала максимално шасито и беше разперила изящните си криле, които блестяха, осветени от първите лъчи на слънцето.