— Все още нищо.
— Да направим още един кръг.
— Наляво, или надясно?
— Не знам. Ти накъде би тръгнала, ако беше кола-ренегат?
— Нямам представа.
— Избери една посока.
— Добре, тогава надясно — тя пое в тази посока.
Половин час по-късно и последните остатъци от нощния мрак си бяха отишли. Утрото вече царстваше над далечния край на Равнината, небето беше оцветено като есенно дърво. Мърдок измъкна термос с горещо кафе и отпи.
— Сам, мисля че открих нещо.
— Какво? Къде?
— Ей там, в онази падина нещо чернее.
— Добре, момичето ми, поемай натам. Ракети готови за стрелба.
Изкачиха хълма и се спуснаха надолу към черната точка.
— Пещера, или тунел — рече той. — Карай внимателно…
— Топлина! Топлина! — извика тя. — Отново съм по следите им!
— Дори се виждат отпечатъци от гумите! — възкликна Мърдок. — На прав път сме!
Летяха право към черния отвор.
— Ще влезем, но съвсем бавно — нареди той. — Мръдне ли нещо, стреляш!
Плъзнаха се под скалистия свод, подът беше от пясък. Джени изключи фаровете и мина на инфрачервени. Пред стъклото се спусна инфрачервен екран и Мърдок огледа пещерата. Висока бе почти десет метра и достатъчно широка, че вътре да минат три коли една до друга. От песъчлив, подът стана каменист, но беше все така равен. Не след дълго се появи наклон.
— Нещо свети отпред — прошепна Мърдок.
— Виждам.
— Може би е късче небе.
Продължиха още малко и най-сетне спряха на прага пред светлината. Инфрачервеният екран се вдигна.
Пред тях се отваряше покрит с пясък и камънаци тесен каньон. Надвисналите отгоре скали почти скриваха от погледа небето. Светлината беше съвсем слаба, но нищо необичайно не се виждаше наоколо.
Макар че по-близо…
Мърдок премигна.
По-близо, в бледата утринна светлина се издигаше най-голямото автогробище, което Мърдок бе виждал някога.
Части от коли, от най-различни марки и модели, бяха натрупани като малка планина пред тях. Наоколо се въргаляха акумулатори, гуми, от пясъка стърчаха жици и изгнили амортисьори, виждаха се бронии, калници, фарове и гривни за фарове, тук имаше врати и предни стъкла, цилиндри и бутала, карбуратори, генератори, волтажни регулатори и маслени помпи.
Мърдок не можеше да откъсне поглед.
— Джени, — прошепна той. — открихме тяхното автогробище!
Една ужасно стара кола, която Мърдок дори не бе забелязал при огледа, подскочи няколко метра към тях и замря така неочаквано, както бе тръгнала. Гумите й бяха спаднали почти до долу. Десният й фар беше счупен, я предното стъкло — пропукано. От двигателя се носеше пронизително скърцане.
— Какво става? — попита объркан Мърдок.
— Той говори с мен — отвърна Джени. — Ужасно стар е. Спидометърът му се е превъртял толкова много пъти, че е забравил броят на милите, които е изминал. Мрази хората, защото, както казва са го обиждали винаги, когато са могли. Той е пазачът на гробницата. Твърде стар е, за да излиза на набези с останалите и за това е останал да пази резервните части. Не може да се поправя сам, както по-новите модели и трябва да разчита на благоразположението на другите. Настоява да му кажа какво търся тук.
— Попитай го къде са другите.
Но още докато произнасяше тези думи гласът на Мърдок беше заглушен от рева на десетки форсирани докрай двигатели и не след дълго ехтеше цялата долина.
— Паркирали са на отвъдния край на гробището — рече тя. — Всеки миг ще се понесат насам.
— Няма да стреляш, докато не ти кажа — той се приведе зад кормилото и продължи да наблюдава през перископа. — Кажи им, че си дошла да си присъединиш към глутницата и че си елиминирала твоя шофьор. Опитай се незабелязано да се приближиш към черния „Кадилак“.
— Няма да ми позволи — отвърна тя. — В момента говоря с него. Може да предава чак от другия край на гробището без никакви затруднения. Казва, че ще изпрати шест от най-мощните си привърженици за да ме ескортират, докато реши какво да прави с мен. Заповяда ми да продължа напред бавно и да чакам нови нареждания.
Заобиколиха ги два „Линкълна“, два черни „Мерцедеса“ и един „Крайслер“, готови да ги таранират, ако се наложи.
Мърдок продължаваше да виси прегърбен над кормилото и да се преструва на умрял. Не след дълго от неудобната поза започнаха да го болят ръцете. Най-сетне Джени заговори отново:
— Той ми нареди да се отравя към далечния край на гробището, да паркирам в една ниша и да изчакам прегледа на неговата аварийна кола.
— Не можем да му позволим — отвърна Мърдок. — Карай натам. Ще ти кажа какво ще направим след като видя какво има оттатък.