— Благодаря — отвърна той. — Програмиран пепелник.
— Съжалявам, Сам.
— Млъквай, не, недей още. Първо ми кажи какво смяташ да направиш, за да го открием.
— Не зная.
— Мисли по-бързо. Виждаш ли оня прашен облак отпред, мисля че ще е най-добре ако караш натам. Почакай само да научат в Детройт. Ще има да се смеят, преди да им кажа, че искам да ми заплатят неустойка.
— Аз не съм с по-примитивна конструкция и дизайн. Знаеш добре това. Просто съм…
— По-емоционална — довърши Мърдок.
— … точно това щях да кажа — съгласи се тя. — Не съм се срещала с кой знае колко коли, освен ония младоци в халето, преди да ме откарат при теб. Нямах си и най-малка представа какво е това дива кола и никога преди не съм блъскала никакви други автомобили — само мишени. Бях млада и…
— Невинна — рече Мърдок. — Добре. Колко сантиментално. Приготви се да унищожиш следващата кола, която се появи пред нас. И ако се случи да е приятелят ти, и си позволиш за втори път да не стреляш — считай че сме загубени!
— Ще се постарая, Сам.
Колата пред тях внезапно спря. Беше жълтият „Крайслер“. Две от гумите му бяха спукани.
— Пропусни го! — нареди Мърдок. — Пести амуниции за по-важни цели.
Профучаха покрай изтощената кола.
— Нищо ли не каза?
— Автомобилни ругатни — отвърна тя. — Едва ли ще ти говорят нещо.
— Ама колите наистина ли се псуват? — изкикоти се той.
— И това се случва — рече Джени. — Колкото са по-примитивни — толкова по-често. А най-много при задръствания на магистралата.
— Кажи ми някоя мръсна дума.
— Не искам. Ти за каква кола ме имаш?
— Съжалявам — рече Мърдок. — Забравих, че си лейди. Наистина, забравих.
Откъм радиото се разнесе яростно изщракване.
Продължиха да се носят напред, в подножието на планината. Мърдок пийна още малко уиски, после мина на кафе.
— Десет години — мърмореше си той. — Десет проклети години…
Всичко свърши още преди да разбере, че е започнало.
В мига, в който минаваха покрай един оранжев, каменен масив, иззад него ненадейно се появи Дяволската кола. Тук ги беше издебнала в засада — разбрала, че не ще може да надбяга Алената лейди — и сега се носеше право към тях, готова за последна битка.
Джени натисна рязко спирачки и се поднесе на една страна. В същия миг проговориха петдесет милиметровите оръдия, предните калници се повдигнаха и колата се разтърси от изстреляните ракети, после се завъртя на място, зацепи с бронята близките камънаци, изстреля още две ракети, а оръдията продължаваха да бълват картечен огън, докато се изпразниха пълнителите, и ударниците затракаха на халост. Най-сетне настъпи тишина. Пред тях на хълма се издигаше огромен димен стълб.
Мърдок седеше, разтреперан, без да откъсва поглед от огненото зарево на фона на утринното небе.
— Ти успя, Джени. Ти го уби. Ти успя да убиеш Дяволската кола. Направи го заради мен.
Но тя не отговори. Двигателят изръмжа, колата направи остър завой и се понесе към най-близката Укрепена станция и цивилизацията.
Следващите два часа пътуваха мълчаливо, Мърдок продължи да се налива с бърбън, кафе и да пуши.
— Джени, кажи нещо — повика я той. — Какво има? Кажи ми.
Говорителите изпукаха и после се разнесе тихият й глас:
— Сам… той ми говореше, докато се носех надолу по хълма към него…
— Е, и какво ти каза? — извика нетърпеливо Мърдок.
— Каза ми: „Слушай, защо не елиминираш твоя шофьор и да тръгнеш с мен? Искам те, Алена лейди, искам да си до мен, да сме двамата. Заедно никога не ще успеят да ни хванат.“ А аз го убих.
Мърдок мълчеше.
— Каза го, за да ми отвлече вниманието, нали Сам? За да спре атаката ми и после да ни удари челно, нали? Не е говорил сериозно, нали Сам?
— Разбира се, че не — кимна Мърдок. — Разбира се, че не. Просто нямаше друг изход.
— Да, предполагам, че е така. Но, все пак, не мислиш ли, че може би наистина е искал да се присъединя към него — искам да кажа, когато се появихме в началото?