Поклевски се обърна и тръгна към френските прозорци зад стола на президента. Той имаше навик да кръстосва напред-назад, докато говори.
Скритият в задната част на западното крило Овален кабинет не се забелязваше от Пенсилвания Авеню, но тъй като горната част на тези високи прозорци можеше да се види от паметника на Вашингтон и някой снайперист би могъл да опита далечен изстрел, зеленикавите им стъкла бяха дебели десет сантиметра и непробиваеми за куршуми. Когато Поклевски се приближи към прозорците, аквамаринената светлина, която се процеждаше през тях придаде на и без друго бледото му лице съвсем мъртвешки вид.
Той се обърна и пое обратно тъкмо когато Матюс се канеше да завърти стола си, за да го вижда по-добре.
— През декември миналата година топла вълна, придвижваща се откъм Черно море и Босфора, обхвана цяла Украйна и Кубан. Това и преди се е случвало в тези региони, но този път горещото време се задържа по-дълго. Първият сняг се разтопи. След десет дни, сякаш за да навакса, времето стана мразовито. Температурите стигнаха до петнайсет, дори до двайсет градуса под нулата.
— Което сигурно е навредило на пшеницата — предположи президентът.
— Господин президент — намеси се Робърт Бенсън от ЦРУ, — най-добрите ни специалисти по селското стопанство твърдят, че руснаците ще се радват, ако успеят да спасят петдесет процента от украинската и кубанската реколта. Нанесените щети са огромни и непоправими.
— Това ли ми показахте на екрана? — попита Матюс.
— Не, сър — отвърна му Поклевски. — Стигнахме до предмета на настоящото съвещание. Останалите шейсет процента от съветската реколта, които представляват около сто и четиридесет милиона тона, идват от целинните земи, разорани за пръв път от Хрушчов в началото на шейсетте години, и от Черноземието в подножието на Урал. Отвъд тази планинска верига, в Сибир има съвсем малко зърнени насаждения. Показахме ви точно тези подуралски територии.
— И какво става там? — попита Матюс.
— Нещо странно и необяснимо, сър. В тези области има предимно пролетна пшеница, която се засява през март-април след разтопяването на снеговете. Вече би трябвало да е избуяла и да се зеленее. А тя расте рехава и има нездрав вид, като че кара някаква болест.
— Това също ли се дължи на времето? — поинтересува се президентът.
— Не. Зимата и пролетта в тази част на Съюза бяха малко по-влажни от обикновено, но съвсем нормални. Сега слънцето грее и времето е сухо. Чудесни условия за пшеницата.
— Каква територия обхваща тази… болест?
Бенсън отново се намеси:
— Не знаем, господин президент. Заснели сме само около петдесет ленти по този проблем. Насочваме повечето си спътници към военни обекти. Следим предимно придвижванията на войсковите части, новите ракетни бази и военните заводи. Но имаме основания да предположим, че това „нещо“ по пшеницата се разпростира върху много от засетите площи.
— И какво смятате да предприемете?
— Бихме искали — каза в заключение Поклевски — да посветим повече сили и средства на този проблем и да разберем каква заплаха представлява той за руснаците. Бихме могли да се опитаме да изпратим делегации от бизнесмени в тези райони. Ще се наложи да снемем някои спътници от други неприоритетни задачи и да насочим камерите им натам. Смятаме, че за Америка е жизненоважно да разбере точно пред каква беда е изправена Москва.
Матюс се замисли и погледна часовника си. След десет минути трябваше да посрещне някакви еколози, които да му връчат поредния почетен диплом. Преди обяд имаше среща с главния прокурор, с когото щяха да обсъждат новия кодекс на труда. Матюс стана.
— Добре, господа. Съгласен съм с предложението ви. До трийсет дни очаквам от вас отговора на този важен въпрос.
Десет дни по-късно генерал Карл Тейлър седеше в кабинета на Робърт Бенсън, директора на Централното разузнавателно управление, и гледаше собствения си доклад и прикрепения към него плик със снимки, които лежаха на ниската масичка пред коленете му.
— Пълна загадка! Нищо не разбирам, Боб!
Бенсън бе застанал до редицата големи, плъзгащи се прозорци, които покриваха от край до край една от стените в кабинета на шефа на американското разузнаване, и гледаха на север-северозапад към гъстата гора, зад която течеше река Потомак. Като всички свои предшественици, и той обичаше тази гледка. Особено през късната пролет и в началото на лятото, когато короните на дърветата бяха обагрени в нежно зелен цвят. Обърна се с лице към Тейлър и седна срещу него.