По същия начин, за всички любопитни, които се интересуват къде се намира контраразузнаването, или МИ 5, е създадено прикритие на улица „Кързън“: известната сред обществеността Ликънфийлд Хаус, която е в съседство с клуба „Плейбой“. Всъщност неуморимите ловци на шпиони от години не са се мяркали по тези места.
Истинският дом на най-тайната от тайните служби е модерна висока сграда, която е на един хвърлей място от една от големите лондонски гари за влакове, пътуващи в южно направление. Разузнаването обитава тази сграда от началото на седемдесетте години.
В апартамента, разположен на най-горния й етаж, иззвъня един от вътрешните телефони. Генералният директор на британското разузнаване вдигна слушалката, загледан през прозорците със затъмнени стъкла към Биг Бен, който се извисяваше в далечината зад реката. Новината за болестта на Лесинг бе пристигнала от Москва в ранния следобед и бе незабавно дешифрирана от съответния отдел, който се намираше в подземните етажи на същата сграда. Сега началникът на кадри я долагаше на своя шеф.
— Колко време ще отсъства от работа — попита генералният директор.
— Поне няколко месеца — отговори му кадровикът. — Няколко седмици ще прекара във финландската болница, после ще му трябва поне още толкова време, за да се възстанови.
— Жалко — рече директорът. — Налага се бързо да му намерим заместник.
Порови се в невероятната си памет и се сети, че Лесинг ръководеше двама агенти: единия в Червената армия, другия в съветското външно министерство. Не бяха особено високопоставени, но вършеха работа.
— Уведомете ме, когато Лесинг пристигне в Хелзинки и ме дръжте в течение за това как се развива здравословното му състояние — продължи директорът. — Съставете кратък списък на подходящите кандидати за неговото място. Искам го до довечера!
Сър Найджъл Ървин бе третият поред професионален разузнавач, издигнал се до поста генерален директор на Сикрет Интелиджънс Сървис или „фирмата“, както я наричаха хората от бранша.
Много по-голямото американско ЦРУ, основано от Алън Дълес, който бе направил много за изграждането на авторитета на това ведомство, в началото на седемдесетте години бе оглавено от външен човек — адмирал Стансфийлд Търнър. Това бе своеобразна контрамярка, която президентът бе принуден да вземе срещу злоупотребите с власт и анахроничните силови методи, използвани от ЦРУ. По ирония на съдбата в същото време британското правителство стори тъкмо обратното и назначи за шеф на „фирмата“ професионалист, а не висш дипломат от Форин Офис, както повеляваше традицията.
Оказа се, че решението е било правилно. Фирмата твърде дълго се бе разкайвала заради измяната на Бърджис, Маклийн и Филби. Сър Найджъл Ървин се стремеше да работи така, че когато дойде време да предаде поста си на своя приемник, реномето на английското разузнаване да е безукорно и оттук насетне всички началници на Сикрет Интелиджънс Сървис да са хора „от вътре“. Затова той осъждаше строго своеволията на своите подчинени и здраво държеше юздите на фирмата.
„Тук сме, за да служим, а не да изпълняваме циркови номера. Не работим за аплодисменти!“ — обичаше да казва сър Найджъл на новопостъпилите, които се обучаваха в Бийкънсфийлд.
Навън вече бе тъмно, когато донесоха на сър Найджъл трите лични досиета, но той искаше лично да направи избора, затова бе готов да остане до късно в службата. Прекара цял час над папките, въпреки че единият от кандидатите очевидно бе по-подходящ от другите двама. Шефът на фирмата вдигна телефонната слушалка и нареди на началника на „кадри“, който чакаше да бъде повикан, да се качи. Две минути по-късно секретарката на сър Найджъл въведе кадровика в кабинета.
Генералният директор сипа на своя подчинен едно уиски със сода. Същото пиеше и самият той. Сър Найджъл смяташе, че има пълното право да се наслаждава на някои от радостите на живота и за това бе обзавел кабинета си доста комфортно, с всички удобства. С това вероятно компенсираше фронтовата мръсотия, на която се бе наситил през 1944 и 1945 година, както и мизерията на долнопробните виенски хотелчета, в които бе живял в края на четирийсетте години, когато като млад разузнавач се бе опитвал да скланя към предателство руснаци в окупираната от съветските войски част на Австрия. Двама агенти, вербувани от него през онези години, след дълъг период на „замразяване“, сега отново действаха и сър Найджъл се гордееше с това.