Валентина кимна. Мънроу бавно издиша. „Керенски — ултра ястребът!“ — помисли си той. Когато отново я погледна, очите й бяха влажни. Тя запримига, мъчейки се да сдържи сълзите си. Мънроу инстинктивно я прегърна и тя облегна глава на рамото му. Той усети мириса на косата й, това омайно ухание, което преди две десетилетия го бе докарало да потръпва от възбуда.
— Какво има? — попита я нежно.
— О, Адам, толкова съм нещастна!
— Защо, за Бога? Имаш всичко, което може да ти даде това общество.
Тя бавно поклати глава и се измъкна от прегръдката му. Избягваше да го гледа в очите. Погледът й се рееше някъде над дърветата.
— Адам, цял живот съм вярвала в социализма. От малка съм възпитана така. Дори когато бяхме любовници с теб, аз вярвах в правотата на комунистическите идеи. Западният свят имаше всичко, а ние изтърпяхме доста лишения, но аз продължавах да вярвам. Вярвах, че при комунизма светът ще стане по-добър, без експлоатация, без алчност и без война. Тази вяра бе по-важна за мен от нашата любов, от съпруга ми и дори от момчето ми, което вече е на десет години. Предаността ми към идеите на комунизма се равняваше единствено на моята обич към Русия.
Мънроу познаваше патриотизма на руснаците. Това силно чувство ги правеше способни да понасят сурови лишения. За родината си руснаците са готови да жертват всичко. Управниците от Кремъл се възползват от тази благородна черта на народа си и го манипулират, като го карат да им се подчинява безпрекословно в името на Русия.
— И какво се случи? — кротко я попита Мънроу.
— Те ме предадоха. Предадоха родината, народа и идеите ми!
— Кои „те“?
Валентина нервно закърши пръсти.
— Партийните шефове, Политбюро! — изсъска с омраза Валентина.
На два пъти през живота си Мънроу бе ставал свидетел на това как хора, разочаровани от обекта на своята силна вяра, превръщат страстната си любов във фанатична омраза.
— Аз ги обожавах, Адам. Уважавах ги. От две години съм съвсем близо до тях. Живея в тяхната сянка, наблюдавам ги, за всеки празник получавам от тях подаръци, слушам ги как говорят за обикновените хора, които презират… Те са покварени, Адам. Корумпирани и жестоки… Всичко, до което се докоснат, се превръща в пепел.
Мънроу прехвърли единия си крак през надгробния камък, обърна се с лице към нея и я прегърна. Валентина безмълвно се разплака.
— Не мога повече да живея така, Адам! Не мога! — прошепна тя, заровила лице в рамото му.
— Искаш ли да се опитам да те измъкна оттук, скъпа?
Той знаеше, че това би му струвало кариерата, но този път нямаше намерение да изпусне своята любима. Заслужаваше си да направи тази жертва. Беше готов да стори всичко за Валентина.
Тя се отдръпна от него. Лицето й беше обляно в сълзи.
— Не мога да напусна Съветския съюз. Трябва да мисля за Саша.
Мънроу я притисна отново към себе си. Мозъкът му трескаво работеше.
— Как разбра, че съм в Москва? — предпазливо я запита той.
Тя не се учуди на въпроса му. Той й се стори съвсем логичен.
— Преди месец един колега от службата ме заведе на балет — започна да му обяснява Валентина, подсмърчайки. — Местата ни бяха в една ложа. През първото действие не бях сигурна, че това наистина си ти. Но когато дойде антракта и запалиха осветлението, се убедих, че виждам теб. Не можех да остана нито миг повече в театъра. Извиних се, че имам силно главоболие, и си тръгнах.
Валентина избърса очите си. Беше се поуспокоила.
— Адам, ти женен ли си? — попита го тя.
— Много години след като се върнах от Берлин се ожених, но бракът ни не вървеше и се разведохме.
Бившата му любовница се усмихна през сълзи.
— Доволна съм, че нямаш друга. Това сигурно звучи нелепо, нали?
Мънроу й върна усмивката.
— Не. Приятно ми е да го чуя. Ще мога ли да те виждам отсега нататък?
Усмивката й повяхна. Очите й станаха уплашени като на преследвано животно. Тя поклати глава отрицателно.
Буйната й черна коса се развя.
— Не много често, Адам. Имат ми доверие и са ме назначили на отговорна работа, но ако дойдеш в апартамента ми, това няма да остане незабелязано. Същото се отнася и за твоето жилище. Знаеш, че следят всички западни дипломати. В хотел не можем да отидем по същата причина.
— Валентина, ти устрои тази среща, ти прояви инициатива. Искаше да ме видиш само за да си припомним миналото ли? Не си доволна от живота си тук, мразиш хората, за които работиш… но пък заради Саша не можеш да избягаш. Какво искаш, тогава?
Тя се замисли. После заговори със съвсем спокоен глас:
— Адам, искам да се опитам да ги спра. Сега осъзнавам, че от доста време тази идея е зреела в мен, но когато те видях в Болшой театър, си спомних колко свободни бяхме в Берлин. После дълго мислих и реших… Адам, в посолството ви работи ли някой от разузнаването?