— Полага ли му се отпуск? — попита сър Найджъл.
— Има да взема две седмици от миналата година. Не успя да ги използва, защото от школата направо го изпратихме в Москва.
— Нека си вземе отпуската, но да се обажда периодично. И да не напуска Англия, Бари! Не искам да ми се мотае из чужбина, преди ла сме изяснили достоверността на информацията.
— Стигнахме до лентата — продължи Фърндейл. — Записът може да бъде разделен на две части: доклала на Яковлев и репликите на членовете на Политбюро. Мисля, че не разполагаме със запис на гласа на академика. Не може да подложим първата част от лентата на звуков анализ. Но ми се ще да проверя достоверността на терминологията, която Яковлев използва. В Министерството на земеделието има много добри специалисти по химическата обработка на зърното. Естествено няма да им казвам за какво точно става дума. Искам само да разбера дали такава авария с впръскващия клапан е възможна и какви са последствията от употребата на прекомерни дози „Линдан“.
— Помниш ли онзи доклад, който братовчедите ни показаха преди месец? — попита го сър Найджъл. — Със снимките, направени от спътниците „Кондор“?
— Разбира се.
— Провери дали данните от него съответстват на нашата версия. Какво друго ще предприемеш?
— Втората половина от записа ще подложим на звуков анализ — отговори му Фърндейл. — Ще я разделя на части, така че специалистите да не разберат за какво става дума. Освен това ще възложа на нашите специалисти по руски от езиковата лаборатория в Бийкънсфийлд да установят самоличността на отделните участници в разговора чрез изследване на фразеологията, синтаксиса, диалектите, употребата на специфични изрази и така нататък. Но решаващи са резултатите от звуковия анализ на гласовете.
Сър Найджъл кимна. И двамата знаеха, че всеки човешки глас, превърнат в електронни трептения, е уникален също като отпечатъците от пръсти.
— Добре, Бари — съгласи се шефът на разузнаването. — За случая знаем само аз, ти и Мънроу. На други хора — нито дума! Не искам да пробуждаме напразни надежди. Възможно е да се окаже, че лентата е някаква уловка. Отсега нататък да не съм чул името Анатолий Кривой! Измисли му някакъв псевдоним.
Два часа по-късно Бари Фърндейл се обади по телефона на Мънроу, който тъкмо бе седнал да обядва в клуба си. Тъй като разговорът се водеше по открита телефонна линия, двамата използваха обичайната за такива случаи търговска терминология.
— Изпълнителният директор е много доволен от доклада за продажбите — каза Фърндейл на Мънроу. — Иска да си вземеш двуседмична отпуска, за да можем междувременно да го обсъдим и да решим каква ще е търговската ни политика за в бъдеще. Имаш ли предвид някое конкретно място, където да прекараш отпуската си?
Мънроу нямаше нищо предвид, но веднага реши къде ще замине. Фърндейл не му предлагаше да си почине, а му заповядваше.
— Бих искал да отида в Шотландия. Отдавна мечтая да се поразходя по брега на Лохабер до Съдърленд.
— Красотите на Шотландия! През лятото там е прелестно! — възторгна се Фърндейл. — Аз не си падам много по физическите натоварвания, но съм сигурен, че ти добре ще си прекараш. Обаждай ми се от време на време. Да речем, през ден. Нали имаш домашния ми телефон?
Седмица след този телефонен разговор Мирослав Камински получи необходимите за пътуване документи от Червения кръст и пристигна в Англия. Той прекоси цяла Европа с влак. Билет му купи Дрейк, чиито средства вече бяха на привършване.
Дрейк запозна Камински с Крим и веднага му възложи първата задача.
— Учи английски! — каза му той. — Денонощно! Купил съм ти учебници и касетки. Междувременно ще се опитам да те снабдя с някакви нормални документи. Не можеш вечно да караш с тази хартия от Червения кръст. Дотогава не излизай от апартамента и учи!
За десет дена Адам Мънроу направи преход от Инвернес през Рос и Кромърти и стигна до планинската област Съдърленд. Пристигна в градчето Лохинвер и за шести път позвъни в дома на Бари Фърндейл.
— Добре, че се обади — рече Бари. — Връщай се в службата. Изпълнителният директор иска да поговори с теб!
Мънроу му обеща да вземе първия влак за Инвернес, а оттам да се качи на самолет за Лондон.
В покрайнините на Шефийлд, център на стоманодобивната промишленост в Северна Англия, господин Норман Пикеринг целуна жена си и дъщеря си за довиждане и пое към банковия клон, чийто управител бе.
След двайсет минути пред къщата спря малък микробус на фирма за електроуреди и от него слязоха двама мъже в бели престилки. Единият носеше голям кашон, а другият — тефтер, в който явно записваше адресите на клиентите. Госпожа Пикеринг отвори вратата и двамата влязоха.